Петър Бобев - Зеленият вампир

Ботаникът у Стамов се събуди:

— Това пък какво е?

— Никой не бива да узнае къде се намира народът на Висшите — добави лемурът. — Затова изберете! Или смърт в прегръдката на Дървото Бог, или семето на забравата? Да забравите къде сте били, какво сте видели — да забравите всичко за града на Висшите. Ще останете живи, ще се върнете при своите, но няма да си спомняте нищо за последните дни.

Стамов знаеше, че в растителния свят има безброй вещества, едни вредни, други полезни за човека, които за жалост той още не се е научил да използува както трябва. Нищо чудно, че лемурите бяха открили плод, който предизвиква частична амнезия.

И въпреки съжалението, което всеки любознателен човек, не само учен, изпитва, ако трябва да се откаже от добитото с мъка знание, заради свободата си беше готов да приеме условието.

Ала мисионерът не се овладя:

— Не! Не съм съгласен! Да забравя! Да забравя къде е съкровището…

— Какво съкровище бълнувате пък вие? — учуди се Стамов.

Оня съжали начаса за думите, които бе изтървал в гнева си.

— Нима не е съкровище това, което научихме? — окопити се той. — Сензацията, която ще отнесем на света…

Лемурът губеше търпение:

— Решавайте! Няма време. Или едното, или другото. Водата се надига.

Наистина потоците вече заливаха и улицата.

— Нашият народ и друг път постъпва така — добави той. — Когато няма нужда от толкова жертвоприношения, когато излишъкът в прираста на хората добитъци е голям. Щом някой малгаш попадне в града ни, му даваме от семето. Изгонваме го и той повече не си спомня нищо за нас. Но напоследък жертвоприношенията зачестиха, а хората добитъци не се размножават достатъчно бързо…

И изведнъж сниши глас:

— Бързо, назад! Силния ни е открил. Идва насам с цяла тълпа.

И понеже те отново се засуетиха в мрака, газейки в набъбващите локви, Аз ги повлече с неподозирана сила обратно. После с рязко движение ги блъсна в някакъв отвор и хлопна зад тях каменната врата.

— Измъкнахме се! — въздъхна лемурът облекчено. — Тук не ще проникнат. През никоя затворена врата не може да се проникне.

След малко добави:

— Тук е майка ми! Слушайте!

Двамата наостриха слух, но не доловиха никакъв друг глас — само неговите думи:

— Ще ви превеждам аз, защото тя не знае вашия език. Тя ви пита какви сте и какво дирите тук.

Биологът си обясни начаса защо не я чува. Та нали лемурът им каза преди малко, че помежду си те разговарят с ултразвук?

Нямаше какво да крие. Затова отвърна направо:

— Събирам растения в гората. А той ме придружава.

Лемурът преведе новия въпрос на майка си:

— Хомбиаса ли си?

— Нещо такова — усмихна се ботаникът. — А сега и аз да те питам нещо?

— Питай!

— Кои сте вие? Защо хората не знаят нищо за вас?

Аз отвърна, след като изчака отговора на майка си:

— Защо ви е да го знаете? Нали ще го забравите, щом изядете семето на забравата?

— Нищо! Човек винаги иска да знае. Дори и тогава, когато е уверен, че скоро ще умре.

Мина доста време.

— Тогава слушайте! — продължи гласът. — Майка ми ще ви разправи какво пише в Говорещите рогозки.

— Какви, какви? — възкликна отец Доминик.

Лемурът отговори търпеливо.

— Ние сме в стаята на Говорещите рогозки. В тях е записан летописът на Висшите.

Стамов не беше сигурен, само допусна, че става дума за някаква писменост. Чел бе достатъчно за глинените клинописи, за папирусовите йероглифи, за възловото писмо — кипусите на инките, за говорещите дъсчици ронго-ронго на Великденските острови. Защо да няма и говорещи рогозки?

Но вътре цареше пълен мрак. Никакво зрение, дори най-съвършеното, не бе в състояние да различи нищо.

— Как чете в тая тъмнина? С пръсти ли опипва?

— Не! — отвърна Аз. — В тъмнината ние виждаме с ушите си. Провикваме се бързо-бързо с тънки, нечути за вас звуци и по ехото им от срещнатите прегради разбираме какво има пред нас.

Значи ехолокация? Защо пък не? Щом я има при делфините, прилепите, китовете, тюлените, при птиците гуахаро, при лястовиците салангани, защо да я няма при лемурите?

Едва сега, в относителна безопасност, подсетен от думите на лемура, отец Доминик бръкна под расото и извади запалката си. Щракна я нетърпеливо.

Първото, което видя Стамов, беше отстъпилият в ужас лемур, прикрил очите си с ръце. Видя и редиците от навити рогозки, зад които ситнеше да се притули от светлината друга дребна съсухрена фигура на лемурка.

И нищо друго!

На пръв поглед прости папурени плетеници. Само дето редовете им не бяха равни като обикновените, а навързани в различни по форма и големина възли. Различни и по цвят. А върху една лавица лежаха струпани купчини каменни плочки, подобни на печатите в Мохенджо Даро — от тия, един от които бе видял върху крака на епиорниса.