Петър Бобев - Зеленият вампир

Отец Доминик вече не се съмняваше, че това са били другарите на Лудия брат, пленени, когато са донесли тук съкровището си.

Съкровището! Къде ли се намираше то сега?

Лемурът не спираше:

— Висшите постепенно отвиквали от труд. А то е много лесно. В леност и благоденствие се намножили още повече. Вече били направили и устройствата за отвеждане на подземните води, за лов на дивеч и риба, за бране на плодове, за сваряването им…

— Та нали това е прогресът! — възрази искрено Стамов. — Да бъде облекчен трудът!

— Облекчен — да, ала не изоставен съвсем!… Изнежили се Висшите. Работата изисква сътрудничество и дружба. А леността се изживява в самота. Висшите се отчуждавали един от друг, затваряли се в своите жилища. Всеки дотягал на другия, защото така наблъскани, наистина си пречели на всяка крачка. Някога всеки имал имена: собствено, майчино, родово. Най-първо отпаднал родът. Изчезнали като безсмислени и собствените имена. Те са нужни, когато отделните личности общуват. А вече не общували. Всеки бил „АЗ“, другите, безразлично кои, станали „ония“. И всеки, в знак на превъзходство над другите, се смятал в правото си да бъде груб. Грубиянството станало израз на значимост сред доскоро възпитания народ на Висшите. Те вече не говорели, те само крещели своите ругатни. Цветущият им език обеднявал.

Този разказ се стори на мисионера безкраен. При други обстоятелства той навярно би го изслушал с внимание, но сега, когато водата обливаше краката му, а навън дебнеше още по-жестоката неизвестност, не успя да се сдържи:

— Наводнението не престава!

Лемурът преведе успокоителните думи на майка си:

— Още не му е дошло времето!

И продължи:

— В основата на нашата цивилизация лежало уважението към старостта, носителката на житейския опит. На знанието, което не се добива за година-две, знанието, за което не е достатъчен един живот. Този бил първият признак на идващата беда — незачитането на старите. Те построили града, създали устройствата, опитомили хората добитъци, направили живота лек, охолен. Но тъй като все повече не достигало място в пещерите, наследниците им ги сметнали за излишни. А при липса на общуване станала безполезна и писмеността.

Отец Доминик отново го прекъсна:

— Хайде бе! Хайде да излизаме!

Този път лемурът не прекъсна разказа си:

— Грозотата настъпвала в езика, в нравите, в изкуството. Вместо предишните скулптури, възхваляващи прелестта на сътворената от Добрия дух природа, художниците почнали да ваят разкривени, уродливи статуи, да плескат скалните стени с безсмислени петна, докато накрая съвсем забравили, че някога са имали изкуство… Над всичко взело връх Дървото Бог. Изместило и нравственост, и красота. Някога само жреците вкусвали от даровете му, та да добиват мощ за прозрение в бъдещето. След като и те станали излишни, всички започнали да се нахвърлят върху упойващите плодове, които дават временен покой и наслада. За да ражда повече, пресищали дървото с жертвоприношения. И се биели за плодовете му, както става и днес, за да си осигурят кратка забрава. Затваряли се в домовете си и стояли там оцъклени, бездейни. А когато упойката преминела, ставали зли и настървени. Нападали всекиго, когото можели да отнесат на Дървото Бог.

Стамов вече разбираше много неща, които досега му се струваха необясними. Бе попаднал в някакво твърде различно общество от неговото, но бе попаднал при това и в деградирало общество на наследствени наркомани. Заради порока си те не познаваха милост.

Неволно му хрумна едно сравнение. Ломехузата — онова бръмбарче, което живее в мравуняците и се храни с яйцата и личинките на мравките. А те не го закачат заради опияняващия сок, който то отделя.

— Народът на Висшите загива. Погубва го градът, същият този град, който някога го бе спасил от нашествието на хората. А после нямал сили да го напусне, защото би се изправил съвсем беззащитен пред човека. Принудени от бедствието, Висшите се бяха наблъскали в града, преди да са дорасли нравствено за това, преди да са заслужили самочувствието си. Плодовете на Дървото Бог и безделието надделяха над разума.

Стамов го бе разбрал добре, бе почувствувал мъката и отчаянието на старата лемурка.

— Сега вече е време! — извиси глас лемурът. — Майка ми казва да тръгваме!

Мисионерът се обърна бързо към вратата.

Но Аз го спря:

— Преди да ви пуснем, ще ни помогнете! Първо ще поправим водната помпа. Никой друг не знае как става това. Единствена майка ми. Ако тя не стори това, Висшите ще загинат, защото те вече не са годни за труд.