Петър Бобев - Зеленият вампир

Тогава чу на две крачки от себе си:

— Отче, вие ли сте?

— По дяволите, че кой друг! — изръмжа мисионерът. — А ти, Ратулу, ти как попадна тук?

Малгашът отвърна:

— Щеше ми се да помогна. А то! Вече няма кой да помогне и на мене!

— Не видя ли какво стана с нас? Как можа, след като си го видял, да се върнеш? Вместо да викнеш помощ…

— Заради побратима, отче. И заради майка ми.

— Хак ти е! Мигар не знаеш на каква опасност се излагаш?

— Как да не знам! Нима съм сляп?

— Разумният не постъпва така! Такава глупост!

Ратулу отвърна примирен:

— Всяка орхидея посвоему ухае.

Мисионерът сви устни, преситен от тия неизчерпаеми туземски премъдрости. Замълча. Не му беше до разговори сега, нито до фолклор. Отчаянието го бе сразило напълно. Тъй близо до целта — до богатството, до охолството — и изведнъж провал, пълен, безнадежден!

Накрая, след дълго ходене, след непрекъснато препъване и падане из още не изцедените локви, охраната ги спря. После няколко чифта космати ръце ги блъснаха напред и двамата паднаха в ямата.

— Кой е? — запита някакъв глас.

Мисионерът позна — Стамов! Значи пак ги бяха събрали в същата дупка! Все едно склад за провизии на Зеленото чудовище!

Преди него отговори малгашът:

— Брате, аз съм! Ратулу! И отецът!

В разговора се вмеси с тънкия си гласец и лемурът:

— Кой, отец Доминик ли? Оня, дето избяга? И заряза приятелите си в беда…

Мисионерът опита да се оправдае:

— Ако бях сполучил, щях да докарам помощ! Да спася всички ви. А то — за това получавам укор…

Аз натърти:

— Не аз, майка ми го казва. „Не е важно какво говориш, а какво вършиш.“ Ние смятахме, че хората не приличат на Висшите, че са по-добри. А то… Оказа се, че не се различават от тях.

Мисионерът, измъчен от преживяното, преуморен, изтощен, бе изгубил предишното си самообладание:

— Какво искате да кажете? Я повторете!

Стамов едва успя да го успокои.

— Оставете! — и го хвана за лакътя. — Всички сме станали по-раздразнителни. То като че ли не ни стига другото, ами и разправии между нас.

После се обърна към лемура:

— Отец Доминик е постъпил разумно. Ако беше успял да избяга, все можехме да се надяваме на някаква помощ. А сега сме без надежда.

Убеден беше, че всъщност правият е Аз. Не беше толкова наивен, та да не забележи характера на спътника си. Но не понасяше кавги и раздори.

Ратулу отново се обади:

— Ако не преде паяжина, паякът ще остане гладен. И ние също. Остава ни да се надяваме на себе си. Има средство да се спасим. Има и оръжие.

— Какво оръжие? — не се стърпя мисионерът обнадежден.

Малгашът отвърна тихо:

— Фенерчето на побратима. То е по-страшно за третретретре и от картечница.

— Може и да е така! — рече Стамов. — Но къде то?

— Аз стигнах с него до Веломоди. Третретретре бягаха като пилета от ястреб. Опитах да я отвържа. И забравих фенера. Третретретре се хвърлиха върху гърба ми. Изотзад. Изтървах го там, при майка ми…

Тогава се обади и Аз:

— Няма по-страшно за Висшите от светлината. Никой от нас не устоява срещу това, което наричате „фенерче“. То не само ослепява, то ни зашеметява. Обезврежда ни напълно.

Млъкна. Всъщност замълча за хората, но продължи да разговаря с майка си. И след като се разбра с нея, заяви решително:

— Ще ви го донеса! Но ще ви го дам само след като изядете семената на забравата. Майка ми държи на това. Та да не се върнете отново.

Стамов беше склонен да се съгласи и на това условие. Макар и с явно съжаление. Привидно склони и отец Доминик, всъщност вече скроил плана си как да надхитри лемурите. Да забрави всичко! И пещерата! И имането! За кретен ли го смяташе тази полумаймуна?

Само Ратулу се възпротиви:

— Без майка си не тръгвам!

И Аз побърза да се съгласи:

— Ще освободим и нея! И четиримата ще си отидете, ако изядете семената на забравата!

Пленниците подложиха гърбове, по които с маймунска пъргавина Аз се покатери, достигна края на ямата, прехвърли се отгоре.

Отец Доминик тозчас заговори. Нали знаеше, че майката на лемура не разбира човешка реч?

— Не съм съгласен. Да унищожи паметта ми! Да ме направи полуидиот! Някаква си маймуна да ми поставя условия…

— Отче! — опита се да го укроти българинът. — Те имат пълно право. Спомнете си миналото им. Спомнете си какво са им причинили хората, къде са ги наврели. Имат достатъчно основание да се страхуват от нас. Доскорошната им история го потвърждава недвусмислено. Хората не са ги щадили, няма да ги пощадят и в бъдеще.