Майката на лемура бе по-пъргава. Тя усети опасността, сякаш я видя с уши, макар и ослепена от светлината. Блъсна сина си настрани, предпази го от удара, но от тласъка той изпусна семената, които се пръснаха по земята.
Тежкият пестник я простря на пода.
Тогава мисионерът се опита да измъкне фенера от ръцете на Стамов, та с неговата сила да прогони Аз и майка му и сам да си пробие път навън.
Ако ли пък с него излезеха и другите, тогава щеше да решава как да се справи с тях. Впрочем семената на забравата щяха да ги обезвредят напълно. А на дървото до пещерата, където го бяха заловили, висеше окачена жилетката му с динамита. С него можеше да се справи с цялата маймунска орда.
Отец Доминик се метна върху Стамов и посегна да му отнеме фенера.
— Ние сме обещали! — извика онзи възмутен.
Мисионерът изкрещя, побеснял от гняв:
— Глупак!
— Щом сме обещали! — повтори Стамов.
В борбата той престана да задвижва динамото. Останало без енергия, фенерчето угасна.
В същия миг дебнещите ги лемури се нахвърлиха отгоре им, за да ги притиснат към пода. И така отново бяха обезвредени, отново без никакви изгледи за спасение — всички, освен старата лемурка.
Какво ли бе станало с нея?
Когато ги изправиха на крака и ги поведоха в мрака, Веломоди пошепна отчаяна:
— Което жабите замислят, крокодилът разваля.
Пазителката на Древното Знание се надигна от пода, макар и зашеметена от удара. В далечината затихваше глъчката на множеството, което отвеждаше заловените бегълци към затвора.
А защо я бяха пощадили? Защо не отведоха и нея ведно с останалите осъдени? Навярно я смятаха за мъртва. Пък дори и ранена, никой не би й помогнал. Никой от Висшите не подкрепя другия, когато е в беда. Всеки се оправя сам — такъв беше Новият ред! Редът, който създадоха предшествениците на Силния. Откак е започнало Падението, винаги е имало някой като Силния. Тъй пише в старинните рогозки. Като сегашния. Нито трупа имане в дома си, нито подслажда живота си с плодовете на Дървото Бог. Без други пороци. Отдаден всецяло на един-единствен порок — да се чувствува най-силен, да се боят от него, да треперят от него.
Затова от началото на Падението такива като Силния се опитваха да унищожат Говорещите рогозки, да ги принудят да замлъкнат. Никой да не чува повече гласа на Истината.
Далечна нейна прабаба бе успяла да прибере оцелелите рогозки. И да ги скрие. Да опази спомена за светлото минало и мъдростта на древните. За да ги предаде на своята дъщеря. Противно на Новия закон, който повелява израсналите синове и дъщери да прогонват майките си от домовете им. Тази дъщеря не я изгонила. Укривала и нея, и Древното Знание. И се вслушвала в съветите и мъдростта й до естествената й смърт. Първата и единствената естествена смърт сред Висшите, откакто се възцарил Новия закон.
Така постъпила и нейната дъщеря. И дъщерята на нейната дъщеря. До днес…
А днес веригата се прекъсваше. Добрият дух не я бе надарил с дъщеря. Тя бе открила на сина си богатството на старинната писменост. Ведно със сина й Древното Знание на Висшите щеше да изчезне. Защото децата не живеят при бащите си. Та те дори не ги познават. Така щеше да изчезне в забравата Древното Знание без следа.
А народ без минало, народ без добродетели, които осигуряват бъдещето му, не е народ, а животинска глутница. Висшите вече не бяха народ, те бяха глутница, обречена на гибел. Защото бяха останали без идеал. И вече нямаха право да се назовават „висши“. Основата на нравствеността е една и съща за всичко живо на земята, заложена е във всяка жива твар. И тя е жертвоготовността. Няма морал без готовност да пожертвуваш себе си заради другите. Или поне нещичко от себе си. Да се пребориш с Великия егоизъм, което е другото лице на Злия дух.
Висшите бяха забравили всичко това, бяха изгубили вроденото си дарование да правят жертви. Дори най-малката отстъпка. Приучили се бяха само да искат, без да дават нищичко в замяна.
Майката бе опитала да посее в душата на своя син семето на Древната мъдрост, да му внуши поне представа за Първичната истина.
И какво бе постигнала?
Тя го накара да подкрепи жената добитък при водното колело. Древната мъдрост учи, че всяка жива твар има душа, не тъй съвършена както при Висшите, но която може също така да страда. Тогава синът й научи езика на хората и разбра, че освен Висшите на земята има и други мислещи. Че и добитъкът на Висшите всъщност представлява някогашни разумни същества, изгубили в робството способностите си и говора.
Читать дальше