Петър Бобев - Зеленият вампир

— Че каква пощада за такива изроди? — изсумтя мисионерът.

Стамов се хвана за тия думи:

— Безпощадни сме едни към други. И дали хомо сапиенс е чак толкова мъдър, колкото го величаем. Щом като унищожава природата. И прави атомни бомби.

Мисионерът го прекъсна:

— Аз все още не вярвам. Невъзможно е да има друго мислещо същество на планетата ни.

— Ей това е! — поклати глава Стамов. — Тая предубеденост! Всеки разум е безпощаден към съперника си. Защото не го признава за разум. Щом е различен от него, с различна логика. Всичко, което не разбираме, приемаме за нелепо. Тези цивилизации не могат да съществуват редом — персийската с елинската, финикийската с римската; ацтекската, инкската и майската с европейската…

Отец Доминик се сопна:

— Както и да ме придумвате, няма да се оставя! — и повтори. — Някакви си полумаймуни да ме надвият! Не за това съм дошъл. А да победя аз… И ще победя…

Стамов замлъкна. Смутен. Такава стръв за надмощие! Не беше способен да му съчувствува. Отблъскваха го самодоволните изражения на победителите с лаврови венци.

Мълчал досега, Ратулу подметна:

— Да си плюеш на ръцете още не означава свършена работа.

Отецът вече отваряше уста да го наругае, когато отгоре се чу гласът на Аз:

— Намерих го!

И им подхвърли въже.

Един подир друг затворниците се изкатериха горе.

— А сега — рече лемурът — както се уговорихме: първо семената на забравата, после фенерчето!

Ратулу не възрази. Щом като щеше да се върне в село с майка си, нямаше значение дали ще си спомня как я е спасил. Стамов пък беше убеден в справедливостта на лемурското условие. На тяхно място и той би постъпил така. А умееше да се поставя в положението на другия.

Единствен мисионерът изпъшка. Ала не посмя да извърши намисленото, защото той самият нищо не виждаше, докато в същото време полумаймуната наблюдаваше със слуха си всяко негово движение, всеки израз върху лицето му.

Стамов пое подаденото фенерче и натисна пружината му да задвижи динамото. Светлият сноп проби мрака, огря безлюдните коридори. А защо ли бяха празни? Какво ли замисляха враговете им?

Бегълците настъпваха предпазливо, сбити накуп, в средата Аз и майка му, притиснали очи с ръце, оставили се на Ратулу да ги води.

Наоколо се виждаха затворените врати, някои от които се открехваха боязливо, за да надзърнат оттам още не изтрезнелите от плодовете на Дървото Бог. От време на време грейналият лъч успяваше да докосне някоя купчина зад вратата. И тозчас заискряваха с разноцветни пламъчета скъпоценните камъни, засияваха меко златните накити и съдове. Те докарваха до полуда клетия мисионер.

Да си отиде, без да е взел това, за което бе изживял всички изпитания, да го остави, да забрави дори, че то съществува, че го е видял със собствените си очи… Никога!

Готов беше на всичко. Само да го има! И щеше да го има!

Планът му беше ясен. Очакваше сгодния случай.

Най-сетне бегълците достигнаха водното колело. Ратулу разряза въжетата на майка си.

Глухонямата й заместничка усети, че колелото е спряло. Скочи на крака и още сънлива, натисна рамото му. Долапът продължи да скрибуца дотегливо, да изчерпва водата, да предпазва подземния град от водната гибел.

Аз протегна ръка с шепа кафяви зърна.

— Дотук! — рече той. — По-нататък сами! Ето и цената на свободата ви!

Стамов преглътна коравото семе. Не можеше да се отрече от условието, което бе приел. Не беше свикнал да хитрува. Обещал бе, но само да го изяде. Никой не му бе забранил да запише каквото бе научил. И той щеше да стори тъкмо това, ако му се удадеше, когато намереше вещите си. После, даже да го забравеше, дневникът щеше да му припомни.

Смяташе се длъжен засега да запази тайната за злочестите лемури. Защото такива като мисионера веднага щяха да сринат лемурския град, за да разграбят богатствата му.

А уединението на Висшите не можеше да продължи вечно. Неизследваните кътчета на острова оставаха все по-малко и по-малко. Човешката цивилизация настъпваше — неудържима и агресивна. Ако не се намесеше друга по-голяма сила, с повече власт, тя щеше да погуби и без това загиващите последни представители на някогашната Лемурия.

Все още имаше някаква надежда, че ще успее да им осигури международно покровителство, да ги предпази от унищожение. Ако не беше твърде късно за това…

Неговият пример последваха Ратулу и майка му.

Ала отец Доминик мислеше съвсем друго. Този беше случаят, който очакваше. Нямаше избор. Сега или никога. Той скочи напред и замахна да стовари юмрука си върху главата на лемура. Да го убие или поне да го зашемети, но да го извади от строя.