Петър Бобев: Зеленият вампир

И в стремежа на всеки разум да общува с друг разум, в каквато и обвивка да е облечен, синът й се бе опитал да помогне на пленените хора. Вече не по нейно настояване, а по своя воля, което е признак на самоизвисяване.

Бе опитал да ги спаси…

В този миг тя си спомни. Припомни си всичко — и бягството от Ямата на обречените, и магията на малкото слънце в човешките ръце, и удара на единия от хората, и сборичкването им, и угасването на светлината, и последното нападение на Висшите, и отвеждането на пленниците отново към Ямата.

А с тях и синът й. Единственото, което имаше на този свят. Тази вечер или утре той щеше да попадне в обятията на Дървото Бог, за да изхрани плодовете му, с които Висшите щяха да продължат своето пагубно опиянение.

Трябваше да го спаси! На всяка цена! Но как?

А какво ли би станало, ако тя самата повредеше колелото? Вече нямаше друг, който да го поправи. Градът щеше да бъде пак наводнен. Висшите се боят от водата както от светлината. Щяха да излязат в Ослепителния свят и там да станат жертва на злите великани.

Не! Това не биваше да стане! Тя все още беше пазителка на Древното Знание. Древното Знание съществува, за да закриля Висшите, да ги просветлява. Не да ги погубва.

А в бедствието можеше да загине и синът й. Пък и ако успееше да излезе навън, той също щеше да стане жертва на човешката безпощадност.

Не! Не и това! Нужно беше друго решение. По друг начин да спаси Аз.

В града на Висшите няма друга смърт, освен тази между листата на Дървото Бог. Жестоко наистина, но и то е своеобразна справедливост, разплата за стар дълг. Всеки, след като се е опивал от коварните дарове на Злия Бог, трябва да го нахрани със своето тяло, за да роди той нови плодове за временна наслада на още живите.

Ако го нямаше Дървото Бог, синът й щеше да остане жив!

Следователно… Следователно… Дъхът й секна при тази мисъл, граничеща със светотатство.

Всъщност дървото невинаги е било бог. Поне в миналото, когато Висшите все още са почитали Добрия дух. Тогава то се е наричало просто Свещено дърво и само жреците имали право да вкусват от плодовете му, за да добиват дарбата за проникване в бъдещето.

Едва когато Висшите се отдалечили от законите на Доброто, Свещеното дърво изместило Добрия дух и се превърнало в Дървото Бог.

Има и такава легенда, незаписана, шушукана от ухо на ухо, че Дървото Бог е дар на Висшите от Злия дух. За да ги изкуши, да ги отлъчи от Доброто, да ги спечели за себе си. Но за тая ерес Силния хвърляше веднага в обятията на Дървото Бог всеки заподозрян. Всъщност жреците сами бяха отгледали този бог. Те са знаели как да отглеждат и други дървета като него, с умение, предавано от баща на син.

Когато Висшите, замаяни от безделието и опиянението, почнали да избиват старците, първият, който станал жертва на Новия ред, бил пазителят на тайната за отглеждане на свещените дървета. И вече никой сред целия народ, дори пазителката на Древното Знание, не знаеше как биха могли да отгледат друго дърво, ако то изсъхне.

То беше толкова ясно, толкова просто! Ако не съществуваше Дървото Бог, ако то загинеше, синът й щеше да живее! И не само това. Без упойката Висшите най-сетне щяха да изтрезнеят и да се заловят за работа, да се върнат към Древния закон и Древната добродетел. Към загубената нравственост.

И колкото по-рано, толкова по-добре!

Вече нямаше място за колебания. Ако искаше да спаси сина си и да се възроди народът й, тя трябваше да ги освободи от гибелната власт на Насладата, да ги върне отново към почтения труд!

Длъжна беше да унищожи Дървото Бог!

Така, както й бе загатвала някога майка й, ала не бе намерила сили да го стори…

Трябваше!

Като накуцваше, старата лемурка се отправи към дома си, към Пазилището на Говорещите рогозки, прикривайки се из глухите улички. Достигна го скоро, отвори вратата по известния само ней и на сина й начин. Скоро намери това, което търсеше.

Висшите владееха много тайни. Известно им бе, че едни растения могат да живеят заедно, дори да извличат полза от съвместното си съществуване. Както дърветата и гъбите в гората. Други не се търпят, взаимно се отравят със соковете, които отделят корените им.

Дървото Бог не понасяше близостта на дребната млечка. Така пише в Говорещите рогозки. Сок от дребна млечка може да унищожи Дървото Бог.

Пазителките на Древното Знание отдавна криеха такъв сок в гледжосано по някогашен обичай гърне. Тази беше една от най-строгите тайни, предавани от една пазителка на друга. Тази тайна вече трябваше да излезе наяве, за да спаси сина й, да спаси ведно с него и народа й. Смъртта на Дървото Бог щеше да донесе живот на народа й.