Петър Бобев: Зеленият вампир

Не знаеха какво да предприемат.

Да бягат от победителя, за да се предвардят от възмездието му, или да се нахвърлят върху му заради светотатството…

Когато се изтръгна от убийствената прегръдка на Зеления Вампир, отец Доминик отново се сети за своята цел. За своята голяма цел.

От следващите няколко секунди зависеше успехът на делото, зависеше цялото му бъдеще. Не беше свикнал да се осланя на случая. Умееше да се намесва в неговия ход, да го насочва в своя полза.

Възползувал се от настъпилото вцепенение на множеството, той се измъкна неусетно, стъпка по стъпка, прокрадна се до дървото, върху което го бяха нападнали лемурите, и бързо се покатери по него.

Там, на клона, още висеше окачената му жилетка.

Сега динамитът можеше да разреши всичко. Окончателно и завинаги! Да го отърве от зловещите същества, които не го допускаха до съкровището му, да го отърве и от самонатрапилите му се спътници, особено от тоя подозрителен българин. Наистина те бяха яли от семената на забравата. Това добре! Ами ако тия семена бяха загубили силата си?

Никой не биваше да остане — никой, който бе зърнал волно или неволно съкровището му!

Нямаше време за размишления, за угризения и снизхождение. Или трябваше да действува — светкавично и безпощадно, — или щеше да загуби всичко.

Отец Доминик претърси жилетката с трескави пръсти. Динамитните пръчки бяха непокътнати.

Той щракна запалката и поднесе пламъчето й към фитила на едната. Но се сети. Прикачи към нея още две. За по-сигурно. Днес не биваше да рискува. Огънчето полази по фитила, запуши, засъска.

В следния миг бандитът щеше да го запокити сред множеството. Ето вече вдигна ръка.

Тогава отгоре му се метна някакво космато тяло. Дребно наистина, но с изключителна сила и пъргавина. Силния не се бе поддал на общото смайване. Не току-тъй бе станал водач. Той беше видял как се измъква единият от пленниците и го бе последвал безшумно като привидение, за да го обезвреди в последния миг.

Двамата се сборичкаха сред клоните. Мисионерът затърси с алчни пръсти гръкляна на косматия си враг. Но другият го превари. Той докопа шията му. Това трябваше да бъде краят. Но не го стисна. Отпусна го. Насили се да извие ръцете му.

И Доминик се сети. Лемурите не признаваха друго убийство, освен чрез Дървото Бог. Силния искаше да го принесе в жертва на ненаситното си зелено божество.

Ледена пот ороси тялото му. Да се остави отново на тоя ужас сред безпощадните бодливи преси-листа! Никога! По-добре удушен, отколкото…

Фитилът продължаваше да съска. Клонът не издържа под тежестта и с рязко проскърцване се отцепи от стъблото. Полетя към земята ведно с двамата противници върху разперените листа на Зеления Вампир.

Ала омаломощени от упойката, те не трепнаха, не направиха опит да задържат голямата плячка. Останаха все така неподвижни.

Когато видя запаления фитил, Стамов се досети какво щеше да последва и изкрещя:

— Легни!

Просна се по очи, последван от Ратулу и Веломоди. Аз побърза да преведе предупреждението му на сънародниците си, които все още се колебаеха, ослепени от искрящия шнур, слисани от всичко, което ставаше през тази злокобна нощ пред очите им.

Блеснал като мълния, ярък и ослепителен, взривът разтърси тишината на нощта. Взривната вълна тласна множеството назад.

След страхотния взрив Иван Стамов се изправи зашеметен. Беше оглушал. Стори му се, че цялата природа наоколо бе замлъкнала. Не трепваше лист, не изкрякваше птица.

Потърси другарите си. Ратулу и майка му се надигнаха след него с широко отворени от уплаха очи, в които просветваха искрици на радост — още бяха живи и невредими.

А лемурите, замаяни от гърма и ослепителния блясък, бързаха да се вмъкнат по-скоро в мрака на пещерата.

Най-отзад пристъпваха Аз и майка му. Залитащи, уплашени не по-малко от другите, но и разколебани. Да бягат или да останат, та да видят всичко, на което са способни съществата, доскоро смятани от Висшите за полуживотни.

Дървото Бог, първоизточникът на всички злини на рода им, не съществуваше. Човешката светкавица го бе изкоренила, бе го нацепила на трески, сред които се валяха останките на Силния и на отец Доминик.

— Жалко! — пошепна Стамов, изправен пред това, което бе останало от лемурското божество и от двамата яростни противници.

— Той беше подлец! — промълви Ратулу. — А подлеците заслужават такава участ.

Сякаш не чул думите му, Стамов добави: