Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

После болните си отидоха, но Марион остана в стаята на болката и съпругът ми беше при нея. Беше много тихо и изведнъж дочух, че моят стопанин и господар се оплаква от мен, защото - представи си - съм била дивачка и никога нямало да проумея законите на западния свят. Марион също говореше нещо, но много тихо и аз не разбрах думите й, татко!

После те съвсем утихнаха, а на мен ми стана тягостно. Сърцето ми биеше трескаво, защото съм само на двайсет и една години и животът още не ме е закалил.

Ала аз съм наследила ясния ти разсъдък, татко, Ваше превъзходителство, и винаги ще съм ти благодарна за това. Застанах до вратата и се вслушах. Не чувах много, но чух достатъчно.

Отворих вратата. Марион седеше на стола, където обикновено седят болните, и главата й беше отпусната назад на ме-

271

ката кожена облегалка. Светлината струеше върху лицето й и я виждах съвсем ясно. Беше много красива, очите й блестяха. Хаса стоеше до нея и дланите му обгръщаха лицето й. Той целуваше устните й, очите й, страните й и носа й.

Това видях, о, татко, и макар да се опитвах да запазя спокойствие, сърцето ми биеше лудо. Ала човек може да има ясен разсъдък и глупаво сърце.

После влязох в стаята и затворих вратата. Като ме видяха, и двамата много се уплашиха. Клетият ми господар се отдръпна, а Марион скочи и започна да си приглажда косата. Аз стоях там, гледах ги и не знаех какво да правя - да се смея или да плача. После си поплаках малко, защото все пак съм жена, пък и още не познавам добре живота.

Ала когато Хаса се приближи до мен и опита да ме успокои, си изтрих сълзите и вдигнах глава. Говорех нещо, но не помня точно какво. Те ме гледнаха учудено. После се засмях и Марион се засмя; само Хаса не се засмя, защото е мъж и има угризения на съвестта. Погалих го по косата, поговорих му малко и угризенията му постепенно изчезнаха.

Всички тези изпитания ни низпосла Аллах, татко, и аз не знам кой от нас беше оръдие в Неговите ръце. Навярно всеки един в една или друга степен. След като вече съм спокойна за съдбата на Хаса, се преместих при Джон Роланд. Сега той седи до мен, усмихва се и ми повтаря думите на нашия Пророк: „Най-ценното съкровище на мъжа е добродетелната съпруга.“

Повярвай ми, татко, аз съм добродетелна и винаги ще бъда такава. Само глупавите жени тръгват по пътя на греха, а умните се замислят и намират начин да го избегнат, за да не навлекат нещастие нито на себе си, нито на другите. Защото много неща зависят от жената - щастието и мъката, животът и смъртта. Жената трябва да е умна, за да й стигнат силите да прокара тясната пътечка на добродетелта и спокойно да гледа хората в очите.

272

А сега, татко, тръгвам с Джон към далечната земя от другата страна на океана. Но родината тръгва с нас, защото я носим в сърцата си, в ръцете си, в очите си, в мислите си и в децата си, които - по волята на Аллах - ще се родят в Ню Йорк. Един дебел мъж на име Перикъл също идва с нас. Роден е във Фенер и се чувства в окръжаващия ни свят като риба във вода. И така, всички сме на път, татко. Хаса с Марион, аз - с Джон, Перикъл и първото ми чедо - с нас. Вярно, то още не рита с крачета в корема ми, защото е твърде рано.

И ти, татко, също трябва да се стегнеш за път, да отидеш в Бремен, където ще се срещнем, за да поемем заедно към края на света. Джон казва, че домът на един османски принц не е пълен, ако в него не живее паша. И е прав. Трябва да живееш с нас, за да научиш децата ни на вярата и традициите ни, за да не забравят никога, че техните предци някога са дошли от жълтите хълмове на Туран и са покорили три континента.

Ахмед паша, вече привършвам моя разказ. Сбогувах се с Хаса и Марион и видях щастие в очите им. Сега ще отида за последен път в кафенето на Рингщрасе. Ще изпия чаша кафе и ще погледам смаяните лица на лекарите, които са господари на живота и смъртта, но са безпомощни в света на чувствата. Знам, че не е хубаво да се присмиваш на хората, но хората в голямото кафене често ми се присмиваха, а аз съм само на двайсет и една и искам да си доставя едно малко удоволствие. Затова ще отида в кафенето, ще се ръкувам последователно с тях и ще погледам смаяните им и разочаровани лица, защото те всички очакват да видят сълзите ми, а вместо това ще видят усмивката ми.

Велик е Аллах и неведоми са Неговите пътища. С теб ще се видим в Бремен, за да извървим заедно, с усмивка, краткия път от раждането до смъртта, пътя, който Аллах ни е отредил и по който глупакът крачи със страх, силният - с гордост, а мъдрият - с усмивка.