Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

Азиаде побутна роклята настрани. Това беше костюм, подготвен за битка, но тръбата още не бе дала знак за атака. Очите й спряха върху семплия тъмен костюм, окачен в най-отдалечения ъгъл.

Докосна нежно непретенциозната материя. Носеше този костюм през дългите часове в библиотеката, когато разкриваше тайните на странни езици, а Хаса седеше в колата на улицата и я чакаше. Бръкна в джоба и намери смачкан лист. Къде и защо го беше пъхнала тук? Разтвори го и прочете: „Всичко, което ти се предлага, идва и си отива. Остава само блаженото знание. Всичко на този свят свършва и изчезва. Остава само писаното слово, другото отлита.“

Неволно се изчерви при спомена за тихата библиотека и вълненията на младото момиче, разтворило „Блажено знание“ в опит да намери тайната на своя живот в странните заврънкулки на древното писание. Прибра внимателно бележката. Тя ли наистина е била това развълнувано момиче. Затвори гардероба и една стара персийска поговорка изплува в ума й. Влезе в банята, но поговорката я последва. Придружи я в меката, ароматна вода, придружи я и в спалнята пред тоалетната масичка. Сподири я и на закуска. Тъжно, замислено си я повтаряше: „Само змиите захвърлят кожата си, та стареейки, душата да разцъфтява. Ние, хората, не сме като змиите. Ние захвърляме душите и запазваме кожата.“

Часовете се изплъзваха като зърна на броеница между пръстите. В един и половина Хаса дойде и й донесе орхидеи -приличаха на пълзящи змии.

- За довечера - обясни той.

Седнаха да обядват. Докато си ядеше супата, Хаса й разказваше за еленско филе в сметанов сос и за Италия, където иска да я заведе напролет.

- Ще бъде прекрасно - заключи той.

257

- Да, ще бъде много хубаво - кимна Азиаде.

Внезапно той остави лъжицата.

- Радваш ли се, че ще се видиш със сънародниците си на бала?

Азиаде го погледна. Лицето му изглеждаше подозрително невинно.

- Разбира се, Хаса.

- Представям си! - засмя се той. - Цяла нощ ще говориш на турски, а аз няма да разбирам нито дума и ще се чувствам много самотен. - Междувременно очите му шареха някъде встрани. - Мислех си… тези балове са много официални. Щом искаш да бъдеш с твоите турци, какво ще правя аз? Между другото, Курц също ще дойде. Ще възразиш ли, ако… хмм… ако доведе Марион на бала? Само ако не възразяваш, разбира се. -Говореше много бързо, втренчен в тавана, и не усещаше, че се е изчервил.

- Естествено, Хаса! Горката Марион! Толкова малко забавления има! Да, покани я да дойде е Курц.

Азиаде погледна към прозореца, а в ушите й зазвуча сигналът за атака.

Свечери се. Голямата фасада на Хофсбург засия от водопадите светлина, окъпали мускулите на каменните титани. Празничен и горд, дворецът се взираше към ярко осветения площад. Тази нощ за пореден път имаше галавечеря. Какво ли не бе видял старият замък! Някога в неговите зали се бяха решавали съдбите на цели страни, народи и поколения. По неговите стълби се бяха спускали сенките на миналото. Бяха се провеждали пищни празници, пиршества, многолюдни приеми и тайни преговори, а на големите балове като този бяха блестели скъпоценни камъни, украшения и златни бродерии. Сияйни колесници, теглени от буйни коне, бяха спирали пред портите и дами в разкошни дълги рокли, вдигнали шлейфовете им, бяха пристъпвали, подкрепяни от благородници в красиви униформи със златни еполети.

258

Настоящето му беше непознато. Наблюдаваше е безразличие лакираните врати на парадния вход, хората, устремили поглед нагоре. Нищо не го удивляваше, за нищо не мислеше. Дворецът мълчеше. В мечтите му изплуваха съкровени тайни, съдби и постъпки. Събитията се раздипляха на бавни вълни като в приказен вълшебен хоровод. Скучаещият замък над площада равнодушно погледна Марион, загърната в кожено палто, която вървеше до Курц; със същото безразличие прие Азиаде и Хаса, двамата чужденци във фракове, чуждия свят, плъпнал в основите му и танцуващ към него.

По широкото парадно стълбище се качваха гости. По стъпалата стояха лакеи в старинни дворцови униформи със застинали тъжни лица. Из мраморните фоайета се разхождаха гуляйджии във фракове и височайши особи, окичени с ордени. Голямата бална зала беше пълна с двойки, танцуващи под съпровода на пискливи чуждестранни мелодии. Звуците се издигаха към тавана и се отразяваха в мраморните стени, изпълвайки помещението с най-модерните хитове.

В ъгъла, до мраморна колона, опрян на черен бастун, стоеше старец, покрит с медали. По лицето му се четяха страдание и страх. Малките му сиви очи гледаха някъде в далечината. Навярно си спомняше времето, когато безброй свещи осветяваха тази зала. Отразявайки се в огледалата, техните светлини избухваха отново в бижутата на благородни и на не толкова благородни дами в лъскави рокли с дълбоки деколтета. По паркета се плъзгаха висши военни в обшити със злато мундири, из залата се разхождаха ерцхерцози, на чиито гърди грееха орден „Златното руно“. Старикът гледаше тъжно в далечината. А може би не си спомняше за нищо. Очите му бяха стари, уморени, както и този врял и кипял замък.