Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

- Късметлия си, Алекс. Имаш чаровна жена и тя току-що ми разказа колко щастливи сте заедно. Много се радвам за вас, наистина.

Очите й отново придобиха надменно изражение и тя му протегна ръка за сбогом.

- Да вървим! - подкани доктор Захс. - Сцената е прекалено трогателна.

Всички станаха. Азиаде вървеше през залата, подрънквайки със златните пендари на челото си. Хвана дебелия доктор Халм за ръка и го завъртя фриволно. После побягна към гардеробната. Дребни конфети все още проблясваха по палтата и мантиите като свенлив спомен от вълшебен сън. На улицата вече просветляваше. Хората се връщаха към похабените си души. Нарушеният земен порядък бавно възстановяваше естествения си ход.

- Ще се видим, нали, Марион? - попита Азиаде и Марион кимна.

Хаса се качи в колата. По улицата се стелеше влажна мъгла.

- Колко хубава нощ - възкликна той, палейки мотора.

- Много хубава нощ - потвърди Азиаде. - Прекрасна нощ! Гшнас е нещо чудесно. Прекарах чудесно. Наистина, Хаса.

Облегна глава върху рамото му и веднага заспа.

237

ДВайсет и шеста глава

Привечер фрау доктор Азиаде Хаса обикновено отиваше в кафенето на Щефанспдац, за да се срещне с Марион. Сядаше до нея, преплела пръсти като малко момиченце, и й споделяше женските си радости. Разказваше й за щастливия си семеен живот, за лекарската практика на Хаса и за апартамента на Рингщрасе.

- Знаете ли, Марион? Вече не съм в състояние да си представя живота без Хаса. Толкова е добър. - По детски наивните й очи сияеха гордо. - Чудно, наистина! - продължаваше тя. -Фактът, че вие също сте били съпруга на Хаса и сте преживели всичко това, ви прави най-близкия ми човек във Виена.

Марион я слушаше търпеливо. Азиаде бъбреше като хлапе, което не само изпитва потребност да сподели щастието си, но и е преизпълнено с необяснимо доверие към нея. Тази вечер Азиаде й разказа надълго и нашироко за семейния си живот. После си тръгна. Марион си допуши цигарата, плати сметката и пое по покрития със сняг Щефансплац, оглеждайки витрините на „Грабен“. Хвърли равнодушен, скучаещ поглед на „Пестзойле“ и сви по „Колмаркет“.

Коли, надули клаксони като слонски призив, профучаваха по кишата. Полукръглата фасада на двореца Хофбург я гледаше отвисоко като мъдър старец. Някога под величествените сводести врати на замъка бяха минавали кайзери и крале. От прозорците императорите Франц и Наполеон бяха наблюдавали кръглия площад. Мундири със златни бродерии се бяха отразявали в огромните им стъкла. Стените на Хофбург бяха видели толкова много, бяха преживели толкова много. Какво

значение имаше за тях съдбата на Марион? Затова я гледаха пренебрежително и горделиво…

Марион тръгна по дългата, виеща се като червей Херен-гасе. Отляво се редяха правителствени сгради и музеи, но тя не знаеше нито имената им, нито какво е изложено в тях. Вдясно безкрайна редица витрини проблясваха в мрака, а студеният бетон на високите сгради се надвесваше над улицата, както скали се надвесват над пропаст.

Марион влезе в сграда с мраморно фоайе, кимна любезно на портиера, който я посрещна на входа с обичайната почтителност; меко и безшумно асансьорът тръгна нагоре. Влезе в апартамента си и хвърли поглед на скромната обстановка. Стаята с вид на бетонен двор приличаше по-скоро на луксозна килия в затвор за милионери. По лицето й не остана и следа от надменност. С резки движения спусна завесите. Сивият затворнически двор изчезна. Включи лампите и се взря в огледалото. Да, все още беше много красива - имаше леко издължено лице, кафяви очи и гладко чело. На това лице не се бе отразил нито разводът с Алекс, нито аферата с Фриц, нито всички други впоследствие, за които дори не искаше да си спомня.

Седна на дивана. Несъзнателно прехапа е малките си бели зъби долната си устна. По лицето й се изписа страдание. Стаята с бездушните, студени мебели й заприлича на гробница. Вече почти не помнеше кога се нанесе тук, кога обзаведе жилището. О, да, случи през един от онези дни, които се опитваше да забрави…

Поклати глава. Не, всичко в живота й се обърка напълно, но вината определено не е нейна. Алекс беше примерен, но скучен мъж с примитивно мислене и детински характер. Обичаше съпругата си, апартамента си и пациентите си. Това беше непоносимо…

Марион стана и закрачи напред-назад из стаята. После пак се отпусна върху дивана и се втренчи в прозореца. Любовта й към Фриц бе толкова силна, че понякога й се приискваше да го

239

застреля. Всичко у Фриц беше цветно и обаятелно, пълно с тайнствени загадки и обещания. Той имаше повече жени, отколкото Хаса - пациенти, и когато говореше, Марион го слушаше със затворени очи, а Хаса се разтваряше в бездната на забравата.