Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

228

робната, а залите преливаха от възбудени хора, взели си за няколко часа отпуск от съдбата, за да се хвърлят с необуздана страст в океана на сбъдващите се мечти.

Азиаде седеше до тясна маса между мълчалив арлекин и френски маркиз с напудрена перука и дълъг любопитен нос. Тя носеше костюм на циганка, на челото й звънтяха златни пендари.

Хаса беше изчезнал. Само от време на време се мяркаше високата му островърха шапка на алхимик. Веднъж усмихнатото му лице се появи пред нея. Държеше под ръка две жени. Той погледна Азиаде и й се стори, че дори не я позна. След него, в одежди на китайски мандарин, крачеше хирургът Матес, понесъл бутилка шампанско под мишница. Помаха на Азиаде и й извика пискливо, че се казва Ли Тай Пе и се забавлява чудесно. В отговор Азиаде се засмя, а арлекинът я прегърна през рамо. Тя го отблъсна деликатно и се озова в прегръдката на маркиза, който й предложи сливовица. Отказа му, подрънквайки с пендарите, и му се изплези - правилата за любезно поведение тази вечер категорично не важаха.

Замаяна от ярките светлини и цветове, стана и тръгна с несигурни стъпки из залите. Хората, изоставили за една нощ обичайното си облекло, сияеха от удоволствие, че са реализирали желанията си. Натъкна се на кльощав мъж в надиплена роба на старовремски паша и му намигна. Той я сграбчи за ръката и я повлече към дансинга. Докато танцуваха, тя му нагласи тюрбана.

- Така се носи - обясни му строго.

Пашата обеща да я вземе в харема си и я покани да пийнат по чаша шампанско.

- Вече съм в харем - разсмя се Азиаде и отхапа парче сладкиш.

- Ще те откупя от господаря ти. Ние, пашите, винаги си купуваме жени.

- Вече не се продавам - осведоми го Азиаде и се отдалечи.

229

Отиде до бара и поръча чаша мока. Разговаряше е непознати, а един младеж е поетична красота я погали по ръката. Заобикаляха я мъже е молещи, съблазняващи погледи. Сякаш в просъница наблюдаваше празнично осветената зала и изведнъж й се стори, че пред нея се разкрива магическият смисъл на случващото се, където по тайнствен начин се преплитат мечта и реалност. Границите на видимия живот се размиваха като в езическа мистерия. Обзета от празничен триумф, природата, завинаги неопитомена, й се усмихваше тържествуващо и ликуваше от удържаната победа над жалките хилядолетия, прахосани да я покорят. Пленената душа, изтръгнала се от тегобите на ежедневието, със стремителен размах отхвърляше всички бариери и прегради на външния свят…

Пиеро с напудрено лице я сграбчи и я поведе към една ниша. Гледаше я умоляващо, с очи, изпълнени с ужас, с очите на човек, който се събужда от кошмар и още не е осъзнал действителността.

- Имам съпруга, но вече не я обичам - сподели той и улови Азиаде за ръката.

После се засмя, а Азиаде погали напудреното му лице и му разказа за Хаса, за баща си и за апартамента на Рингщрасе.

Внезапно Пиеро изчезна, а може би въобще не бе съществувал, и Азиаде видя Хаса в костюма на алхимик да се усмихва широко на жените около него. Той се приближи до нея, прегърна я и я поведе към дансинга.

- Скучно ли ти е? - проговори сякаш насън.

- Не, тук е много приятно. Винаги трябва да е така.

Танцуваха, а френският маркиз мина близо до тях с вид на

шпионин. По-късно Хаса седна на пейката, улови дланта на стройна жена и започна да й предсказва бъдещето.

Азиаде слезе по стълбите. Млади жени бяха наобиколили полицая пред входа, а той си придаваше важен, официален вид. Сините му очи наблюдаваха езическото увеселение със спокойната неуязвимост на властимащия. Азиаде го докосна

230

по ръката. Беше истински полицай. Представляваше малка врата към свят, който започваше от другата страна на тази сграда и се наричаше действителност. Беше достатъчно едно движение на ръката, всичко на всичко кратък жест и спокойствието на ежедневието щеше да укроти развихрилите се нощни призраци.

Азиаде потрепери при тази мисъл. Продължи нататък. В полумрака на партера разголени жени се притискаха към мъже, облечени във фракове. Въздухът, горещ и душен, ухаеше на парфюм и вино. Изведнъж Азиаде се почувства много изморена и седна в края на празна пейка. Мъже минаваха край нея и й се усмихваха, но тя не им отвръщаше с усмивка, седеше в пъстрия си цигански костюм, а златните пендари лежаха върху челото й като венец.

В другия край на пейката с гръб към Азиаде седна баядерка. Гърбът й беше загорял от слънцето, млад и строен. Азиаде огледа гъвкавите ръце, копринените шалвари, чехлите със златна бродерия и копринения тюрбан. Жената, самотна, замислена и мълчалива, очевидно бе изморена от шумотевицата на празника.