Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

Джон въздъхна. Колко е хубаво да седи в голям самолет, увиснал между тези два свята, които му причиняваха болка и мъка. Огледа се. Лицата на пасажерите приличаха на подпухнали сънени охлюви. Двамата пилоти равнодушно гледаха напред; единият прелистваше списание. Сам Дут спеше, покрил лице с вестник. Полетът над Средиземно море се оказа по-ба-нален и по-безличен от пътуването до Земеринг. В кабината висеше плакат на хотел и шосе през зелени ливади, които приличаха на зелените поляни край курорта. Джон отново видя колата с момичето, то налетя върху тях, а после тропаше с крак. Обзе го странна топлота. Отвори вентилатора и жадно вдъхна студения въздух. Мисълта, че някъде на този свят е

186

Азиаде - същество, което също като него се разкъсва между два свята, ала съумява да изпитва радост и да остане силна зад несигурния щит на земното щастие, - му достави неочаквано удоволствие.

„Трябва просто да я отведа“, помисли си изморено Джон и на мига усети как у него се надига обичайната празнота на безсилието. Крайниците му натежаха. Нямаше никакво значение дали е тук, над Средиземно море, в Ню Йорк или в пустинята.

Протегна крака. Искрено се изненада, че задрямалата дебела белокоса жена срещу него не е Азиаде.

Навън, на хоризонта, се появи жълтеникавата линия на брега на диваците. Притисна с пръсти слепоочията си. Зад жълтата ивица се разстилаше огромна пустиня. Там се издигаха минаретата на джамиите, наподобяващи копия, пронизващи душата. В Ню Йорк беше чужденец, но и тук, в този свят на пясъците, той също щеше да бъде чужденец.

Самолетът постепенно се спускаше надолу. Изплуваха древната крепост и белите квадратни къщи на Триполи. Самолетът докосна водата, вълните и пяната засияха под лъчите на африканското слънце. Лицето на Джон застина.

- Къде си резервирал?

Сам Дут се надигна и извади тапите от ушите си.

- В Гранд Хотел - изсумтя той.

Самолетът кацна на вълнолома. Джон слезе на брега и се отправи към очакващата ги кола. Пред тях се издигаше кулата на джамията „Караманли“. Джон отклони презрително поглед. Скиталците между два свята нямат родина…

Тъмнокожите служители на хотела носеха ослепително бели панталони. На засенчената тераса обядваха колониални офицери. Към древната крепост водеше път от двете страни е палмови дървета. По него сновяха камили, магарета, араби и забулени жени. Сам Дут пое бързо към сградата на правителството.

Джон остана сам в прохладното тъмно фоайе на хотела. Мавританските арки и колони му придаваха вид на храм.

Стана и приближи до рецепцията. Тъмнокожият портиер го изгледа с големите си тъжни очи.

- Красива страна - подхвърли Джон.

- Много красива - съгласи се портиерът. - Ще пътувате ли из вътрешността?

-Да.

- Ще видите много неща. Отидете в оазиса Злитен. Там е гробът на светия Сиди Абдул Салям. Или в планините, в Джебел. Там хората живеят в подземни пещери и следват закона на правата вяра. В сахарските оазиси ще видите нови кладенци и нови къщи. Водата напоява пустинята и тя започва да разцъфва. Дори в Джагбуб77 има нови кладенци.

- Джагбуб! - възкликна Джон. - Навремето ми доставяха фурми оттам.

Портиерът го изгледа учудено. Навремето оазисът бе изплащал данъка си към Османския двор е джагбубски фурми.

Джон се изчерви.

- Няма да ходя в Джагбуб. Отивам в Гадамес.

- Там живее племето туареги; при тях жените управляват мъжете78. Преди се стигаше за три дни. Сега се пътува само три часа.

- Кога е било това преди?

- Преди, по време на османците.

- Да, да… - присви очи Джон и поиска бланка за телеграма.

Написа: „Азиаде Хаса, Виена. Заминавам за Гадамес, където жените командват мъжете. Ако искаш да командваш,

77 Джагбуб - оазис до египетската граница на около 250 км южно от Средиземноморското крайбрежие. — Б. пр.

78 Туареги - предават наследството и рода си по майчина линия; жените са високо почитани, занимават се с изкуство, музика и поезия и именно те, а не мъжете, владеят древната писменост тифина, която датира от IV в. пр. Хр. - Б. пр.

188

ела.“ Изпрати телеграмата. Във фойаето се появи Сам Дут, плувнал в пот и широко усмихнат.

- Утре сутринта за Гадамес тръгва автобус. Всичко е организирано прекрасно. По целия път има хотели. Шосетата са чудесни. - Погледна бледото лице на Джон и се разкикоти.

Обядваха на терасата и тръгнаха да скитат из града: обикаляха тесните търговски улички, наблюдаваха как местните жители седят по праговете на къщите си и пият чай. Вечерта отидоха на крайбрежния булевард. Морето се стелеше спокойно като огледало, а горещият пустинен вятър - гибли - духаше от Сахара и ситни песъчинки скърцаха под краката им. Подминаваха ги тъмнокожи ездачи със загрубели лица и месести устни; сабите им просветваха в лъчите на залязващото слънце.