Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

На другата сутрин пред хотела ги очакваше двуетажен автобус с трапезария, бар и радио. Джон седна на бара. Радиото свиреше валс, а той гледаше палмите край пътя. Важно крачеха камили; мъж, целият увит в бяло, със слънчеви очила, им помаха.

По безцветните хълмове се издигаха малки квадратни постройки, украсени с ярки флагове. Пясъкът скърцаше под гумите на автобуса. Земята беше равна, пейзажът - еднообразен. Над жълтия пясък се стелеше жълто небе. Жълтото слънце висеше над земята като запалена факла. От време на време на хоризонта се мяркаха оазиси, палми и кладенци. В нажежения въздух нереално просветваше Фата Моргана. Някъде далеч се издигаха избелелите голи скали на Джебел. Над пустинята се стелеше изпепеляваща жега. Формите на Вселената се разтваряха във вълните на горещия пясък. В края на пътя се извисяваха самотни кратерообразни хълмове. На моменти се появяваха локви вода - загадъчни водни островчета сред море от пясък.

Мехари - стройни ездитни камили - минаваха край тях, стаили в очите си ужаса от великата пустиня. Забулени мъже стояха в края на оазисите, а радиото свиреше валс.

189

После настъпи нощ. Внезапно, без никакъв здрач, слънцето се скри. Над пустинята на гроздове увиснаха звезди. Автобусът спря пред малък хотел. Изтощен, Джон се строполи в леглото. През прозореца видя дългите сенки на палмите и едно забулено дете, взряно уплашено в чужденеца.

И отново настана ден, и отново жълтото слънце увисна над пустинята. Автобусът се движеше бавно. По хълмовете стояха жандарми и равнодушно го проследяваха с поглед. Високо в небето неподвижно висеше жълт правителствен самолет. Джон го забеляза и си помисли за Средиземно море, което разделя и съединява света. Горе, в самолета, седеше пилот и си мислеше какъв ли вятър ще се извие по пладне в ниското; мислеше си и за либийското правителство, което го бе изпратило до далечен оазис, защото някакъв шейх се разболял и се нуждаел от лекарства.

А в Замъка, старинна сграда на морския бряг, либийското правителство заседаваше и мислеше за болния шейх, за пилота и за автобуса, пътуващ към Гадамес. За много неща мислеше либийското правителство. Някъде из Тунизийска Сахара вилнееше тиф. По затворените граници се тълпяха кервани е поклонници. Мъжете от племето туареги носеха дълги плитки, където се въдеха гниди, източник на тифа. Правителството трябваше да мисли за всичко: как да накара мъжете от племето туареги да си отрежат плитките, как да спре браковете между деца в оазисите, как да добие вода сред сухите пясъци на Сахара.

Зеседавеше в Замъка, в древната кула. Купчини бумаги лежаха по бюрата и правителството знаеше всичко: знаеше, че в Мисурата79 една жена е родила незаконно дете и търси начин да го обяви за законно; знаеше, че негър от вътрешността на Африка иска да се засели край кладенец в съседство

79 Мисурата - град на Средиземно море, на около 150 км източно от Триполи. - Б. пр.

190

с египетската граница; че в отдалечените оазиси бушува трахома - проклятието на Африка.

Около голяма маса в Замъка заседаваше либийското правителство, което знаеше, че на хората в пещерите са им нужни училища и землемер; че в Лептис магна е намерена затрупана под земята къща, която трябва да се разчисти; че водата в оазиса Марзук съдържа сол; че в оазиса Бу-сабат са открити следи от петрол. Правителството знаеше за подземната енергия, която течеше под цяла Сахара, за руините на старите градове и за жените от племето туареги, които командват мъжете.

Знаеше за белите и жълтите, за кафявите и черните народи на пустинята, за киностудията, която иска да снима филм там, и за пътуващия в автобус през Сахара Джон Роланд, чието име всъщност е Абдул Керим. Правителството знаеше всичко. Те-леграфистът в Гадамес, гарнизонните офицери и портиерите на хотелите знаеха, че Абдул Керим, принц от Османския двор, пътува за Гадамес и че правителството знае за неговия произход и уважава инкогнитото му.

Правителството знаеше всичко, което се случва в пустинята и в Либия. Но какво се случва във Виена, правителството не знаеше. Беше му все едно какво става там; за него нямаше никакво значение, че една руса жена купи от голям магазин на Грабенщрасе „Чудото на Сахара“, дебел атлас на лЛибийската пустиня. После тя седна в дневната си с еркер, приведе се над книгата и проследи с пръст пътя от Триполи до канарите на Джебел, през оазиса Наблус и крепостта Тгутта80, като се спря на Гадамес, перлата на Сахара. По-късно тя прелисти дебелата книга, а телеграма, накъсана на парчета, се озова в кофата за смет.