Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

182

Сам затвори куфарите.

- Италия е почти толкова красива, колкото и Гърция -заяви високопарно той. - Там пият вино, а в Триполи - пивка финикова ракия, наричат я арак. Да потегляме, Джон! Двамата напуснаха хотела.

183

ДВайсет и пърВа глаВа

Хидропланът чакаше на пристанището в Остия като автобус на крайна спирка. Горе пилотът с изопнато и съсредоточено лице проверяваше двигателя и перките. Всичко беше наред, перките се завъртяха и мощната машина затрептя равномерно.

Джон зае място до прозореца и стисна дългата тръбичка на вентилатора. Отзад шумеше вестникът на Сам. Пасажерите седяха по местата си, все едно са в зъболекарска чакалня. Вратите се затвориха.

Зад илюминатора пробягваха бели облаци. Облизваха плътното стъкло, разпенени и меки, сякаш махаха за сбогом и усмирени от шума на перките, постепенно се смаляваха, снишаваха се и потъваха надолу и все по-надолу.

Пред очите на Роланд се ширна плажът на Осгия със съблекалните си, с хотела на брега и пищните градини наоколо.

Самолетът на тласъци набираше височина.

- Бисмиллахи ар-рахмани ар-рахим… В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния… - прошепна Роланд и сам се изненада от този неочакван пристъп на богобоязън.

Завъртя вентила на вентилатора. Въздушната струя го блъсна в лицето и развя черната му коса. Предстоеше му да прекара няколко часа на това място до прозореца, приклещен в кутия, сновяща между Европа и Азия.

Седеше притихнал, опрял лице в стъклото. Шумът на мотора заглушаваше гласовете. Беше му приятно така - отпуснат, мълчалив и сам, потънал в мисли, които го водеха от Ню Йорк до пустинята, после отново го захвърляха в каменната

184

сивота на градовете, а сега го носеха над морето към далечните брегове на диваците.

Джон видя как долу вятърът разкъсва меките дипли на облаците, пълзящи по синята повърхност. Отгоре огрятото от слънце море изглеждаше гладко, неподвижно, застинало. Сянката на самолета се плъзгаше по него като голяма птица.

Присви очи и погледна наляво. Там, зад необгледната линия на хоризонта, се криеше Истанбул. Напред облаците се рееха над африканския бряг.

Средиземно море се разстилаше пред погледа на Джон -магически пръстен, обгърнал минало и настояще. Струваше му се, че върху стъклената му синя повърхност се появяват очертанията на вековете и морето ги къпе с вълните си, а през цялото време той е свързани неразривно с тези векове и се намира изцяло под тяхната власт.

Беше неуморим изгнаник и преследваше призрачна цел. Родината? Вече не знаеше къде е родината му. До водите на Босфора? Същите води се стелеха под него, пред очите му. Дворците? По света имаше прекрасни дворци и всичките те бяха отворени за него.

Търсеше покой, безопасност, смислен живот, от какъвто се лиши, прекосявайки океана, а се оказа в царството на пустиня без изход - каменната грамада Манхатън. Стаите, където живееше, улиците, по които вървеше, сградите, които виждаше, бяха бездушни. Животът се сливаше в безрадостна последователност от хранене и работа, защото беше изхвърлен от тайнственото колело на съдбата, на която принадлежеше и за която бе роден.

Понякога празнотата го завладяваше неочаквано - в ресторанта; докато работеше или разговаряше, - пробудена от силует, от профил, от случайна дума, и го нападаше, и го душеше като зловещ, ненаситен дух. Беше невъзможно да усмири тази болка и макар да опитваше да се скрие зад стената на външното прагматично съществувание, на новото си име,

185

на новия паспорт, с безнадеждна яснота съзнаваше, че те са само обложка, която ще свалиш по-лесно от нова риза или костюм.

Тогава намрази новия си свят, чието въплъщение станаха правите като стрели булеварди на Ню Йорк и величествените небостъргачи. Все по-често пред очите му изплуваха далечните очертанията на неговия изгубен живот, той вдъхваше соления въздух на Босфора и опияняващата сухота на пясъка, който идваше от пустинята и хрускаше под краката му.

Джон отново долепи чело към стъклото. Долу плуваха сините очертания на Везувий, Неаполският залив приличаше на детска длан, протегната към зелената далнина на брега.

„Бягам от една болка към друга“, помисли си Джон и си спомни белите къщи в Мароко, обширния двор на халифския палат и каква раздираща болка го погълна при вида на увития в бяла дреха владетел с тъмни мечтателни очи. Дори този свят на неутолима тъга също бе изпълнен с маски и демони. Всеки досег със западния свят го тласкаше да бяга назад към изчезналия разкош на миналото. Но сега всеки досег с отломките от стария свят му напомняше това минало и му причиняваше нова болка, нови терзания и усещане за безпомощност и неизбежна участ.