Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Той стоеше безмълвно на прага, наблюдаваше как се движи из стаята, грациозно като призрак.

Сетне гърбът й се скова. Тя се извърна. Минаха секунди, макар за двамата да изглеждаха цяла вечност.

— Тъкмо привършвах — успя да изрече Рийгън.

— Виждам. — Той остана на място, откъсна очи от нейните и огледа стаята. — Изглежда чудесно — Имам няколко дагеротипа и старинни сребърни рамки. Мисля, че ще изглеждат чудесно на полицата над камината, когато бъде готова.

— Страхотно.

Учтивостите разкъсваха стомаха й.

— Забелязах, че доста си напреднал със следващата спалня.

— Напредва. Още няколко са готови за замазка.

— Бързо работиш.

— Да, винаги така казват. — Той измъкна чека от джоба си и пристъпи напред. — Заплащане при доставката.

— Благодаря. — Тя внимателно отвори чантата си, която бе оставила на масата, пъхна чека вътре. И прокле мъжа. — Ще си тръгвам тогава — рече припряно. Извърна се и се блъсна в гърдите му. — Извинявай. — Отстъпи встрани, но той отново й препречи пътя. Сърцето й заблъска като барабан. — Застанал си на пътя ми.

— Точно така. — Огледа я от глава до пети. — Изглеждаш ужасно.

— Много ти благодаря.

— Имаш сенки под очите.

Ето колко може да се разчита на козметиката, помисли си с отвращение.

— Денят беше тежък. Уморена съм.

— Защо не се храниш в кафенето на Ед?

Рийгън се зачуди как е било възможно да си мисли, че харесва малките градове.

— Независимо какво си мислите ти и телеграфната агенция на Антиетам, какво правя в обедната почивка, си е моя лична работа.

— Долин е в килията. Няма да те тормози повече.

— Не се страхувам от Джо Долин. — Тя отметна коса, доволна от отчетливия си изговор. — Мисля да си купя пистолет.

— Помисли пак.

Изобщо не бе помислила, но бе дразнещо той да й налага какво да прави.

— Точно така, ти си единственият, който може да се защитава и да защитава другите. Отдръпни се, Макейд. Приключих тук.

Когато той я сграбчи за ръката, тя замахна, без да мисли. Ръката й се стовари върху бузата му, преди да успее да се спре. Ужасена, младата жена отстъпи назад.

— Виж какво ме накара да направя. — Ядосана и готова да се разплаче, тя хвърли чантата си. — Не мога да повярвам, че ме предизвика да направя това. През целия си живот не съм ударила никого.

— Доста добре се справи при дебюта. — Без да откъсва поглед от нея, той прокара език от вътрешната страна на пламналата си буза. — Следващия път замахни от рамото. От китката ударът е много слаб.

— Няма да има следващ път. Няма нужда да удрям хората, за да наложа мнението си, за разлика от теб. — Тя пое дълбоко въздух. — Извинявай.

— Ако отново се отправиш към вратата, пак ще застана на пътя ти и ще започнем отначало.

— Добре. Очевидно има нещо, което искаш да кажеш.

— Ако продължаваш да вириш брадичка, ще ме ядосаш. Аз се държа цивилизовано, питам те как си. На теб ти харесва цивилизовано държание, нали?

— Добре съм — процеди тя. — Ти как си?

— Горе-долу. Искаш ли кафе, бира?

— Не, много ти благодаря. — Що за човек беше този мъж, по дяволите, помисли си тя, та водеше безполезни учтиви разговори, когато стомахът й се свиваше на десетки парещи възли? — Не искам кафе, нито бира.

— Какво искаш, Рийгън?

Сега вече го позна. Достатъчен бе този остър нетърпелив тон, за да се върне предишният Рейф. И да запали копнежа у нея.

— Искам да ме оставиш на мира.

Той не каза нищо, само се отмести от пътя й. Рийгън отново взе чантата си, и отново я остави.

— Не е вярно. — Да вървят по дяволите гордостта й, чувствата, дори сърцето й. Вече бездруго бе разбито.

— Никога нямаше да стигнеш до вратата — тихо рече мъжът. — Сигурно ти беше ясно.

— Ясно ми е само, че се уморих да се карам с теб.

— Аз не се карам. Аз чакам.

Тя кимна, разбираше. Ако това бе всичко, което бе готов да й даде засега, тя щеше да го приеме. И щеше да се постарае да й бъде достатъчно. Тя свали обувките си, разкопча блейзера.

— Какво правиш?

— Отговарям на ултиматума ти от миналата седмица. — Тя хвърли блейзера на стола и разкопча блузата. — Ти каза «приемаш или отказваш». Приемам.

Рейф не очакваше такъв обрат. Когато успя да проговори, върху нея бяха останали само две парченца черна дантела. И цялата кръв се оттегли от главата му.

— Просто така?

— При нас винаги е било просто така, нали, Рейф? Чиста химия?

Ще разпали желанието му, обеща си тя. За Бога, когато приключеше с него, той щеше да я желае до края на дните си. Без да откъсва поглед от мъжа, тя бавно пристъпи към него.