Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Какво ти става, по дяволите? Получи това, което искаше.

— Нямаш и най-малка представа какво искам. — Ужасена, че може да заплаче, тя рязко нахлузи панталона си. — А очевидно и аз не знам.

— Ти си тази, която се съблече, скъпа. — Гласът му бе прекалено спокоен. — Ти ги навличаш обратно, за да можеш веднага да си тръгнеш.

— А ти си този, който се отдръпна веднага щом свърши, сякаш се уплаши, че ще трябва да платиш допълнително. — Рийгън пъхна крака в обувките си.

Ако го гледаше, може би щеше да има някакъв шанс. Нищожен. Но той се стрелна бързо и в следващия миг тя беше във въздуха, ръцете му се впиха като менгеме, очите му я пронизваха като остриета.

— Не говори така. Никога не съм се отнасял с теб по този начин. Никога не съм мислил за теб по този начин.

— Прав си. — Странно, но именно избухването му я успокои. Попречи й да се покаже като пълна глупачка. — Извинявай, Рейф. Това беше нечестно и невярно.

Много бавно той я пусна да стъпи. Осъзна, че пръстите му са се впили в кожата й и отпусна ръце.

— Може би свърших прекалено бързо, но ти ме хвана неподготвен.

— Не. — Да, тя се чувстваше напълно спокойна, рече си, щом се извърна да си вземе блейзера. Много спокойна и много, много уязвима. Ако я докоснеше отново, щеше да се разпадне като счупено стъкло. — Аз предизвиках нещата и аз се съгласих на твоите условия.

— Моите условия…

— Бяха съвсем ясни — довърши тя вместо него. — И приемливи. Предполагам, проблемът е, че и двамата сме лесно възбудими при подходящи обстоятелства. При всякакви обстоятелства, когато съм с теб. А последните няколко дни бяха трудни за мен. Това не означава, че трябва да изливам яда си върху теб.

— Трябва ли да бъдеш толкова разумна, Рийгън?

— Не, но ще бъда. — Макар устните й да се извиха в усмивка, очите й останаха сериозни. — Не разбирам за какво се караме, след като сме намерили идеалното решение. Обикновена, чисто физическа връзка. Идеална е, защото нямаме почти никакви други общи интереси. Така че се извинявам отново, задето започнах караницата. Просто съм малко уморена и раздразнителна. — Тя се застави да се повдигне на пръсти да го целуне леко. — Ако се отбиеш у дома утре след работа, ще се реванширам.

— Да, може би. — Защо не можеше да прочете нищо в очите й, по дяволите. Винаги успяваше, стига да положеше усилия. — Ще те закарам до вкъщи.

— Не, няма нужда. — Тя с мъка се сдържа да не хукне към вратата и да избяга. Наместо това взе чантата си. — С колата съм — добави. — И наистина съм уморена. Ще си легна рано.

Искаше му се просто да я прегърне, да я притисне в обятията си и да я задържи там.

— Както искаш. И без това след няколко часа трябва да се срещна с братята си в кръчмата.

— Добре, тогава ще се видим утре. — Тя успя да стигне до вратата, без да се препъне. Нито той понечи да се сбогува, нито тя. Яркочервеното й палто се открояваше, преметнато на стълбището, иначе щеше да го забрави. Облече го и внимателно го закопча.

Навън влезе в колата си, завъртя ключа и запали. Съсредоточи се в слизането по алеята, сякаш животът й зависеше от това. Сетне зави към града и кара около половин километър.

Сетне спря встрани от пътя, внимателно изключи двигателя. И се разплака като дете.

Двайсет минути по-късно, изтощена, тя отпусна глава върху седалката. Беше студено, но нямаше сили да запали отново колата и да включи отоплението.

Тя беше способна жена. Всички казваха така. Беше умна, организирана, уравновесена и печелеше скромно.

Тогава защо, след като притежаваше тези достойни за възхищение качества, бе успяла така ужасно да обърка живота си?

Разбира се, вината бе у Рейф Макейд. Не бе имала и ден спокойствие, откакто се бе върнал в града. Беше одърпан, арогантен, избухлив. О, толкова избухлив. И чаровен, помисли си с въздишка, с всички тези неочаквани изблици на нежност, примесени с грубостта.

За нищо на света не биваше да се влюбва в него. Не биваше да се заблуждава, че би могла да има връзка с него и да остане безразлична.

Той също не бе напълно безразличен, припомни си тя. Той също изпитваше чувства. Преди тя да ги разруши. Ако се доближаваше малко повече до идеала му за жена, ако не бе толкова упорита да върши всичко както на нея й харесваше, чувствата му може би нямаше да угаснат. Докато се влюбеше и той.

О, това са глупости, помисли си тя и удари с юмрук по волана. Така би разсъждавала майка й. Да направи всичко приятно, идеално за мъжа. Да поласкае егото му, да изпълнява прищевките му. Да изиграе играта и да спечели наградата.