Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Значи е силна. — Образът в съзнанието му причини невероятна болка. — Не ми казваш нищо ново.

— Добре. Предполагам, че не беше във форма да забележиш как те погледна тя, когато влезе в офиса ми. Овладя се, защото се налагаше, защото така е устроена, предполагам. После ти влезе. Един мъж може да прекара целия си живот, без да дочака такъв поглед.

— Тя няма нужда от мен.

— Глупости. Може да си глупав, но би трябвало да разбираш това.

— Зная, че бях достатъчно глупав, за да държа на нея. Да отдам значение на това, какво мисли за мен, какво иска от мен. Няма да позволя да се случи отново. — Той стана и прибра чука в колана с инструменти. — Аз също нямам нужда от нея.

Девин с въздишка се изправи.

— Ти си влюбен до уши в нея.

— Не, не съм. Бях хлътнал по нея за известно време, после го преодолях.

Девин сви устни. Имаше един бърз, болезнен начин да се справи с това.

— Сигурен ли си?

— Нали току-що ти казах?

— Добре — усмихна се Девин. — Това разчиства пътя. Като си мислех, че си лапнал по нея, не исках да навлизам в чужда територия. Но тъй като ти не си, ще видя дали мога… да й стимулирам апетита.

Той очакваше удара и пое философски юмрука в челюстта си. Изпитваше удовлетворение винаги, когато се окажеше прав. Вдигна ръка, поразмърда челюстта си, поуспокоен, че не е счупена.

— Да, виждам как си го преодолял.

— Трябва да те ударя пак — процеди Рейф през зъби. Беше вбесяващо, унизително, да осъзнае как хубаво бе изигран.

— Не те съветвам. Този удар беше безплатен, но за следващия не отговарям. — Девин внимателно опипа отново челюстта си. — Дявол да го вземе, Рейф, още имаш добро дясно кроше.

Почти развеселен, Рейф размърда ударените си пръсти.

— Ти още имаш лице като камък. Кучи син.

— И аз те обичам. — Девин весело прегърна брат си през раменете. — По-добре ли се чувстваш?

— Не. — Той замълча. — Може би.

— Искаш ли да я намериш и да изясниш всичко?

— Няма да пълзя след жена — промърмори Рейф.

Ще пълзиш, и още как, помисли си Девин. Рано или късно.

— Добре тогава, имам свободна вечер. Искаш ли да нарушим обществения ред в нетрезво състояние?

— Да. — Те излязоха в коридора и тръгнаха по стълбите. — Да се срещнем в кръчмата? В десет часа.

— Съгласен. Ще видя дали ще мога да събера Шейн и Джаред.

— Също като едно време. Като ни види да идваме, Дъф ще умре от страх… — Рейф рязко млъкна, усети как сърцето му прескочи. Рийгън стоеше с изправени рамене и хладен поглед в подножието на стълбата.

— Докарах поръчката. — Полагаше големи усилия да говори безизразно. — В съобщението каза, че ще бъдеш готов до три часа.

— Тъкмо свърших. — Стомахът му се сви, което отново събуди гнева му. — Можеш да внасяш.

— Добре. Здравей, Девин.

— Здрасти, Рийгън. Тъкмо си тръгвам. До довечера, Рейф.

— Да. — Рейф не откъсна поглед от Рийгън, докато слизаше. — Имаше ли неприятности с пътищата?

— Не. Повечето вече са разчистени. — Изненада се, че той не забелязва как кърви сърцето й. — Успях да намеря пухения матрак, който искаше за леглото с балдахин. Ще се радвам да го сложа, за да се увериш, че наистина го искаш.

— Благодаря. Няма да ти преча. Имам… — Нищо, осъзна той. Нямаше нищо. — Работа — изрече накрая. — Извикай ме, като приключиш. Ще ти приготвя чека.

Тя искаше да каже нещо, каквото и да е, но мъжът вече се отдалечаваше. Като вирна брадичка, тя се върна към вратата, за да даде указания на носачите.

Наближаваше пет, когато Рийгън приключи с подреждането на нещата точно така, както ги искаше. Не бе забелязала тишината, заменила ритмичния шум от работата. Но щом започна да се стъмва, тя включи кръглата лампа с абажур на рози до стола пред камината.

Все още нямаше полица, но пламъците припукваха. Във въздуха се долавяше леката миризма на боя. Но Рийгън си помисли, че стаята чака своите обитатели.

И ароматът на рози висеше като сълзи във въздуха.

Сватбено одеяло, помисли си тя и прокара пръсти по един от стълбовете на леглото. Няколко възглавнички, поръбени с дантела, за да подхождат на балдахина, който ще се стеле над главата. Кедрова ракла в долния край на леглото, пълна с приятно ухаещи чаршафи и плетени торбички със стрита на прах лавандула.

Да, помисли си тя, това щяха да бъдат последните завършващи детайли. Може би малко ирландска дантела на прозорците, посребрена четка за коса заради суетата.

Щеше да бъде красива. Щеше да бъде съвършена.

Искаше й се никога да не бе виждала стаята, къщата и Рейф Макейд.