Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Когато чу вратата долу да се затваря, Рейф седна на пода. Доловил риданията, носещи се във въздуха, той прокара длан по лицето си.

— Прекрасно зная какво изпитваш — промърмори.

За първи път в изпълнения му с превратности живот някой бе успял да разбие сърцето му. Единствената му утеха бе, че се бе постарал да е последният.

Предречената ледена буря връхлетя, заледи снега, превърна улиците в стъкло. Минаха няколко дни преди температурите да се вдигнат достатъчно, за да се стопи ледът. Всяка нощ термометърът се снижаваше, втвърдяваше и изглаждаше всяка покрита със сняг повърхност.

За Рейф това нямаше никакво значение. Лошото време му предостави оправдание да остане, където си беше, да работи двайсет часа в денонощието. С всеки забит пирон, с всяка измазана стена, къщата ставаше все повече негова.

Когато не можеше да спи, дори след изтощителните часове работа, той бродеше из къщата с останалите призраци.

Беше твърде зает, за да мисли за Рийгън. Или поне опитваше да се убеди, че е така.

А когато мисълта за нея все пак успееше да се промъкне зад старателно изградената защитна стена, той просто работеше по-упорито, по-дълго.

— Изглеждаш малко уморен, приятел. — Девин запали цигара, докато наблюдаваше как Рейф заковава новобоядисаният перваз. — Помниш ли онази книга — «Дориан Грей»? Както започва да се очертава, ти си картината на тавана, а тази къща е старият Дориан.

— Вземи си чук или се разкарай.

Девин спокойно приклекна и прокара пръсти по широкия резбован перваз.

— Наистина е хубав като картинка. Как наричаш този цвят?

— Пепел от рози — процеди Рейф през зъби.

— Да, наистина е хубав. — Девин изтърси пепелта от цигарата си в празна чаша от кафе. — Ако си падаш по розовото.

Рейф го стрелна с поглед.

— Опитваш се да подхванеш нещо ли?

— Не, просто поддържам разговора. Днес прехвърлиха Джо от болницата.

Очите на Рейф се вкамениха, преди да се извърне.

— Не е моя работа.

— Не е загубил окото си — продължи спокойно Девин. — Но известно време ще носи превръзка. Още не могат да кажат дали ще има трайни увреждания.

— Трябвало е да се прицели между краката му.

— Да, жалко, че не го е направила. Е, мислех, че ще искаш да знаеш, признал се е за виновен за нападението по съвет на адвоката си. Оттеглят обвинението за опит за изнасилване и процес няма да има, но ще си полежи в затвора.

На Рейф му се искаше да е напълно безразличен към всичко това.

— Колко?

— Според мен три. Преди да възразиш, че не е достатъчно, ще ти кажа, че утре ще присъствам при произнасянето на присъдата и ще добавя утежняващи вината обстоятелства. Ако след година го освободят условно, ще се върна и ще добавя още.

— Казах, че не е моя работа. — Рейф закова последното парче от перваза. — Как е Каси?

— Добре, предполагам. Джаред урежда развода. С обвинението за малтретиране и изневери, няма да отнеме обичайната една година. Джо няма възможност да оспорва. Колкото по-бързо свърши всичко, толкова по-скоро тя и децата ще могат да заживеят спокойно.

Той замислено изтръска пепелта върху пода.

— Няма ли да попиташ как е Рийгън?

— Не.

— Е, ще ти кажа. — Без да обръща внимание на озъбването на Рейф, Девин седна на пода. — Изглежда не спи много напоследък, ако питаш мен.

— Не те питам.

— Ед казва, че вече не обядва в закусвалнята, значи няма и апетит. Бих казал, че случилото се с Джо я е разтърсило дотолкова, че да загуби сън и апетит. Но имам предчувствието, че е нещо друго.

— Ще се справи. Тя умее да се грижи за себе си.

— Да, наистина. Предполагам, че ако през онзи ден Джо бе успял да я завлече вътре, някой скоро щеше да види вратата, да чуе шума. Ала все пак той можеше да направи големи поразии за кратко време.

— Смяташ, че не зная ли? — сопна се Рейф. — Смяташ, че не си давам сметка какво можеше да й стори?

— Напротив, мисля, че разбираш. Смятам, че това те гризе отвътре и съжалявам. Готов ли си да ме изслушаш?

— Не.

Но отказът не бе разгорещен, затова Девин се подготви да изкаже мнението си.

— Свидетелите в закусвалнята казват, че като влязла, я помислили за пияна, защото се олюлявала. Щяла е да припадне, ако Ед не се погрижила бързо за нея.

— Нямам нужда да слушам това.

— Напротив, имаш — промърмори Девин, забелязал как кокалчетата на Рейф побеляват върху дръжката на чука. — Когато я видях, Рейф, тя беше в шок. Разбираш ли? Зениците й се бяха смалили като връхчетата на тия пирони. Мислех да я откарам в бърза помощ, но тя се овладя. Наблюдавах я. Беше невероятно.