Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Ти беше чудесен. Зная, че Рейф беше разстроен, но не беше прав за нещата, които ти наговори. Ти направи всичко, което можа. Направи всичко както трябва.

— Ако бях направил всичко както трябва, това нямаше да се случи.

— Знаеш, че не е така. — Тя стисна ръката му и потръпна от болка. — Прибирам се вкъщи, ще глътна няколко аспирина и ще полегна малко. Моля те, обади ми се, като научиш нещо.

— Ще ти се обадя. Шейн?

— Вече те изпреварих, както винаги. — Той й помогна да облече палтото си. — Ще те откарам вкъщи и ще оправя вратата.

— Благодаря. — Тя се усмихна и го целуна по бузата.

— Павиани или не, братята Макейд никак не са лоши.

— Миличка… — Шейн я прегърна през кръста и я поведе навън. — Ние всички сме лоши. Доскоро, Дев. — Помогна й да се качи в джипа и спря до нея. — Рейф ще дойде. Просто има нужда да потроши нещо.

— Това ли е разрешението?

— Върши работа. — Той тръшна вратата й, сетне се настани зад волана.

— Ти щеше да тръгнеш с него. За да намерите Джо.

— Всички щяхме да тръгнем с него. — Шейн погледна в огледалото за обратно виждане, сетне бързо направи забранен обратен завой. — Дев и Джаред щяха да поспорят малко за реда и закона. Щяхме да се понатупаме леко. После всички щяхме да тръгнем с него. — Той със съжаление поклати глава. — Щеше да бъде забавно.

— Забавно. — Тя едва не се разсмя, като облегна глава на седалката.

— Никой няма право да се отнася грубо с жените на Макейд.

— О, така ли? Такова обществено положение ли заемам в момента?

Той долови странната нотка в тона й, сетне смело я погледна в очите.

— Просто имах предвид… като гледам как двамата с Рейф… Заради начина, по който… — Дори Макейд знаеха цената на отстъплението. — Няма да говоря по този въпрос.

Той спря пред стълбите и вдигна поглед към вратата.

— Някой изглежда ме е изпреварил.

— Какво? — Гневът й още не се бе уталожил.

— Ще проверя, но оттук ми се струва, че някой вече е оправил вратата. — Шейн слезе от джипа и изкачи стъпалата. — Да. Има няколко драскотини, но си е обратно на пантите. — За всеки случай опита ключалката, като яко я блъсна. — Солидна е. Сигурно Рейф е свършил тази работа.

— Разбирам. — Това не успокои гнева й. — Ще трябва да се погрижа да му благодаря, нали?

— Да. — Шейн слезе по стълбите. — Ще се справиш ли сама? Искаш ли да ти донеса нещо, или просто да остана при теб?

— Не, не, нямам нужда от нищо. Наистина от нищо. — Не беше приятно да извади ключовете, но тя го стори и отвори вратата. — Благодаря, че ме докара.

— Няма проблем. — Докато бързаше обратно към джипа, Шейн реши, че Рейф има проблем. Голям проблем. Това го накара да се усмихва по целия път през града.

Хубаво беше да удряш. Пък било то и само по пирон. За да не се нахвърли да удря нещо, или някого, Рейф се бе затворил в спалнята в източното крило. Опасният блясък в очите му бе предупредил всички работници да стоят настрана — ако искат да си запазят зъбите.

Звуците от ремонта отекваха в стените твърде силно в унисон с мрачното му настроение. Рейф бе захвърлил пистолета за забиване на пирони и ги удряше с чук и мускули. Всеки нов декоративен гвоздей, който забиваше със замах, беше лицето на Джо Долин.

Когато вратата зад него се отвори, Рейф оголи зъби, без да се обръща.

— Махай се оттук. Стой навън или си уволнен.

— Хайде уволни ме. — Рийгън затръшна вратата след себе си. — Тъкмо ще мога да ти кажа това, което трябва да научиш, без да се отрази на професионалните ни взаимоотношения.

Той хвърли поглед през рамо. Беше се преоблякла. Не само панталоните, а всичко — блузата, блейзера, бижутата. Беше като извадена от кутийка.

Но той си спомняше точно как изглеждаше преди няколко часа — раздърпана, бледа, с кръв по дрехите си.

— Точно сега не бива да си тук. — Той сложи нов пирон и го заби с един удар.

— Прав си, Макейд, но съм тук.

Първо си бе взела душ, за да отмие от тялото си всички болки от допира на Джо. Но вече се бе възвърнала самообладанието и бе готова да се изправи срещу Рейф Макейд.

— Искам да знам какво ти става, по дяволите.

Ако й кажеше, тя щеше да му се изсмее в лицето. А бе напълно сигурен, че това ще го тласне отвъд границите на здравия разум.

— Имам работа, Рийгън. Заради времето закъснях с цял ден.

— Не ми ги пробутвай тия. Погледни ме, като ти говоря, дявол да го вземе. — Тъй като той не се извърна, а продължи да забива пироните в дървото, Рийгън стисна юмруци. — Защо си тръгна така от офиса на Девин? Защо просто си тръгна?