Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

В мига, в който вратата се затръшна зад него, Рийгън се свлече зад тезгяха. Ръцете й трепереха, а тя мразеше това, мразеше да се страхува, да се чувства уязвима. Грабна телефона и едва не се поддаде на инстинктивното си желание да се обади веднага на Рейф, но се овладя навреме.

Това би било погрешно, помисли си и внимателно остави слушалката. Съществуваха толкова много причини, поради които беше погрешно. Та нали Рейф веднага щеше да намери Джо Долин и да се сбие с него. Вероятно щеше да пострада, а и боят нямаше да бъде разрешение на проблема.

Тя се изправи и няколко пъти пое дълбоко въздух. Къде остана гордостта й, способността да се владее? Винаги бе запазвала самообладание и бе успявала да се справи със ситуациите, изпречили се на пътя й. Чувствата й към Рейф не биваше — а и не можеха — да променят тази й способност. Тя нямаше да позволи това. Следователно, щеше да постъпи така, както смята за правилно, за практично и необходимо. Рийгън вдигна телефона и набра номера на шерифа.

— Отначало беше почти жалък. — Чаят се разплиска в чашата й. Рийгън с гримаса го остави. — Предполагам, изплашил ме е повече, отколкото си мислех.

— Не се притеснявай — рече Девин и се намръщи, зърнал пукнатината в стъклото на тезгяха. Би могло да бъде и по-лошо, помисли си мрачно. Много по-лошо. — Трябва да призная, не мислех, че е толкова глупав, та да предприеме подобна каскада.

— Не смятам, че пие. — Рийгън прочисти гърло. — Поне не беше пиян. Ставаше все по-гневен и все по-груб. — Тя отново посегна към чая си. — Нямам свидетели. Бяхме само двамата.

— Подай оплакване и ще го затворя.

Устните й леко трепнаха.

— Имам чувството, че чакаш това с нетърпение.

— Не можеш и да си представиш какво удоволствие ще ми достави.

— Ще подам оплакване. Погрижи ли се за Каси?

— Един от заместниците ми отиде в закусвалнята веднага щом ти се обади. Ще се навърта там, ще му се плаща да пие кафе и да флиртува с Ед. Изпратих друг в училището.

— Децата. — Кръвта й се смръзна в жилите. — Не смяташ, че ще направи нещо на децата, нали?

— Не. Мисля, че изобщо не го е грижа за тях.

— Прав си. — Тя направи усилие да почувства облекчение. — Не каза и думичка за тях. Говореше само за Каси. Сякаш децата му не съществуват. Ще затворя и ще дойда с теб, ако е удобно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Според предвижданията сигурно си е вкъщи, надига бутилката и чака Каси.

Щом попълни оплакването, Рийгън се отби в супермаркета. Имаше чувството, че и двете с Каси ще имат нужда от повдигане на настроението тази вечер. Една хубава вечеря щеше да свърши работа. Спагети и кюфтета, реши тя, и шоколадов кейк с ядки.

Докато чакаше да сложат покупките й в плик, тя потисна усмивката си при крадешком хвърлените погледи и шушуканията. Клюкарската бригада, рече си, в пълна бойна готовност.

Госпожа Мец, с целите си сто килограма, приближи, клатушкайки се като патица.

— Рийгън Бишъп, помислих си, че си ти.

— Здравейте, госпожо Мец. — А това е главният разузнавач на бригадата, помисли си. — Как мислите, дали пак ще вали сняг?

— Ще има ледена буря — рече жената и поклати глава. — Чух по радиото. Вече е февруари, а тази зима като че ли никога няма да свърши. Изненадана съм да те видя тук по това време на деня.

— Нямам клиенти. — Рийгън отброи банкнотите за продуктите. — Всички спят зимен сън.

— Разбирам какво имаш предвид. И все пак имаш работа по старото имение на Барлоу, нали?

— Да, така е. — Готова да продължи играта, Рийгън подпря плика на хълбока си. — Там работата напредва. Ще стане забележително място, щом бъде завършена къщата.

— Не очаквах, че ще доживея ден, когато някой ще си даде труд да я ремонтира. Не мислех, че ще доживея и Рейф Макейд да се върне в града. — В очите й проблесна любопитство. — Май доста му е провървяло на юг.

— Очевидно.

— Човек никога не може да е сигурен с тия момчета Макейд. Успяват да те измамят всеки път. Знаеш ли, че Рейф потроши пикапа на баща си по Марбъл Куори Роуд още преди да е пораснал достатъчно, за да получи шофьорска книжка. Беше точно след смъртта на Бък, доколкото си спомням. Беше толкова див, колкото само той може да бъде, този Рейф. Преследваше момичетата, биеше се, летеше по пътищата с шумния си мотоциклет. Беше време, когато станеше ли някоя разправия, в дъното винаги стоеше някое от момчетата Макейд.

— Времената се менят, струва ми се.

— Не чак толкова много — засмя се жената. — Видях го из града. В погледа му още блещука оная искрица. Едно птиченце ми каза, че ти е хвърлил око.