Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

И двамата мълчаха, когато откъм стълбите долетяха риданията.

— Питай нея — предложи Рейф. — Обзалагам се, ще ти каже, че си се отървал по-леко.

— Май ще трябва да помислиш за заклинания за прогонване на духове — рече Джаред, развеселен от идеята. Сетне очите му се затвориха и той се унесе в сън.

— Не. Харесва ми да са наоколо. Достатъчно време съм бил сам.

Рейф рядко сънуваше. Предпочиташе фантазиите в будно състояние, за да може съзнанието му да ги оцени.

Но тази нощ, докато огънят догаряше, а луната се издигаше над снежните парцали сняг, той сънува. Ако това изобщо можеше да се нарече сън…

Той тича, преследван от ужас и дим. Очите му парят от умора и от ужаса, който вече е видял.

Мъже, разкъсани, преди да успеят да изкрещят от шок или агония. Изровени от минохвъргачките, експлодиращи парчета земя, напоени с кръв. Мирис на смърт изпълва ноздрите му и той знае, че никога няма да се отърве от него.

О, той копнее за аромата на магнолии и рози, за потъналите в зеленина хълмове и тъмнокафявите полета на своя дом. Ако му бяха останали сълзи, би заплакал за тихото бълбукане на реката, която се виеше през семейната му плантация, за веселия смях на сестрите му, за мелодичните песни на полските работници.

Уплашен е, смъртно уплашен, че всичко, което му е скъпо, вече го няма. Най-отчаяното му желание е да се върне и да види всичко отново.

Иска да види отново баща си, да му каже, че синът му се е опитал да бъде мъж.

Битката вилнее навсякъде. В полята, в царевицата, в сърцето му. Толкова много от другарите му лежат мъртви в тези забравени от Бога скалисти хълмове на Мериленд.

Загубил е пътя си. Не е виждал през давещия дим, нито пък е чувал през гърмежите на пушките и ужасяващите викове на мъжете. Изведнъж побягва като страхливец, който търси дупка, в която да се скрие.

Сега към ужаса се прибавя и срамът, който е не по-малко страшен. Забравил е своя дълг, загубил е честта си. Сега по някакъв начин трябва да си възвърне и двете.

Гората е гъста, земята е покрита с опадали листа — златисти и червеникавокафяви. Никога не е идвал толкова далеч на север, не е виждал такива цветове, не е усещал острия аромат на есента.

Той е само на седемнайсет.

Някакво движение пред него го кара непохватно да свали пушката от рамото си. Синята униформа е всичко, което успява да види и той стреля прекалено бързо и неточно. Куршумът от ответния изстрел опарва рамото му. Подтикван от болката и ужаса, той надава див вик и стреля отново.

Иска му се да не е срещал очите, очите на врага, също толкова широко разтворени, ужасени и млади като неговите собствени. Байонетите се удрят, острие в острие. Долавя мириса на кръв и отвратителна миризма на страх.

Усеща как стоманата на острието му се врязва в плът и стомахът му се преобръща. Чувства как се разкъсва неговата собствена кожа и изкрещява в агония. Бие се, слепешком, горчиво, безразсъдно, докато в него не остава нищо друго, освен битката. И когато и двамата лежат в собствената си кръв, той се пита защо.

Пълзи, замаян от болка. Трябва да стигне у дома за вечеря, мисли си. Трябва да стигне до вкъщи. Ето я къщата, вече я вижда. Влачи се по камъните и повехналите летни цветя, оставя кървави петна по тревата.

Нечии ръце го повдигат. Чува нежни гласове. Вижда я, надвесена над него като ангел. Косата й е като ореол, очите й са топли, гласът — изпълнен с музиката на юга, за който мечтае.

Лицето й е толкова красиво, толкова нежно, толкова тъжно.

Тя го погалва по главата, хваща ръката му, върви до него, докато другите го носят към витата стълба.

— Отивам си вкъщи — казва й той. — Трябва да си отида вкъщи.

— Ще се оправиш — обещава тя. — Ще си отидеш вкъщи веднага щом се почувстваш добре.

Отмества поглед от него и красивото й лице побелява като платно.

— Не. Той е ранен. Съвсем млад е, още момче. Чарлз, не може да сториш това!

Вижда мъжа, вижда пушката, чува думите.

— Няма да пусна боклук на Конфедерацията в дома си. Моята жена няма да докосва бунтовник.

Рейф подскочи и се събуди, звукът от изстрела звънеше в ушите му. Седна, заслушан в затихващото ехо, докато накрая се чуваше само тихото дишане на брат му.

Премръзнал, той стана и добави още цепеници в огъня. После седна, загледан в пламъците и зачака зората.

Рийгън спа като бебе. Тъй като децата бяха на училище, а Каси — на работа, тя си позволи да изпие втора чаша кафе. Все още ценеше усамотението си, но откри, че й харесва да има компания.