Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Толкова е тъжно. Тя сигурно е била ужасно нещастна. Знаейки, че съпругът й, бащата на децата й, е способен на такава хладнокръвна жестокост. Как ли се е отнасял с нея, Рейф? Дали я е обичал, или просто я е притежавал?

— Няма как да разберем. Не плачи. — Той неумело избърса сълзата й. — Караш ме да се чувствам ужасно непохватен. Говоря сериозно. — Тъй като не знаеше какво да направи, леко я потупа по рамото. — Безполезно е да плачеш за нещо, което се е случило преди повече от сто години.

— Но тя все още е тук. — Рийгън го прегърна и склони глава на гърдите му. — Толкова ми е мъчно за нея, за всички тях.

— Няма да бъде добре нито за теб, нито за мен, ако страдаш всеки път, щом влезеш тук.

— Зная. — Тя въздъхна, успокоена от силните и ритмични удари на сърцето му. — Странно е как малко по-малко започваш да свикваш с всичко това. Рейф, докато бяха долу сама…

— Какво стана? — разтревожено попита мъжът.

— Нищо.

— Какво стана? — повтори той, повдигна брадичката й и леко я разтърси.

— Като влязох в библиотеката. Стаята, която е била библиотека — продължи Рийгън, разкъсвана между нуждата да му каже и смущението си. — Която ще бъде библиотека. Аз… Рейф, видях я.

Той присви очи, напълно съсредоточен върху думите й.

— Какво видя?

— Стаята. Не полираните подове и новата електроинсталация, които си сложил. Стаята. Книгите на стената, цветята на масата, завесите на прозорците. Наистина я видях — повтори и се намръщи. — Не както си я представям, когато планирам нещата. Не точно така. Мислех си, просто проектирах, предполагам. Представих си… Смятам, че си представих статив за четене с отворена върху него стара семейна Библия. И успях да прочета една страница, почти я докоснах. Сватби, раждания и смърт. — Тя пое дълбоко въздух. — Нищо не казваш.

— Защото те слушам.

— Зная, че звучи налудничаво.

— Не и в тази къща.

— Беше толкова реално, толкова тъжно. Също както аромата на рози в тази стая е съвсем реален и тъжен. После стана изведнъж студено, сякаш някой прозорец се бе отворил. — Тя разкърши рамене и отново склони глава на гърдите му. — Това е всичко.

— Не е малко за един ден. — В желанието си да я успокои той погали косата й. — Мога да се обадя на Девин, да му кажа да дойде да те вземе.

— Не, не искам да си тръгвам. Всичко това ме разтърси за момент, но е точно така, както ти казах. Просто трябва да го приемеш. Мога да се справя.

— Не биваше да те оставям сама.

— Не ставай глупав. Не е нужно да ме пазиш от скърбящи духове.

Но той искаше да я пази. Искаше му се да го бе повикала. Бе изненадан, че желанието му тя да бе изпитала нужда от него дотолкова, че да го извика е толкова силно.

— Следващия път, когато трябва да влезеш в библиотеката, кажи ми. Ще дойда с теб.

— Къщата вече се променя — тихо рече тя. — Заслугата е твоя, защото се грижиш за нея. Приятно ми е да мисля, че и аз имам принос за това.

— Наистина имаш. — Той притисна устни към косата й.

— Когато сградата започне да се заселва, хора започнат да се любят и да се смеят тук, тя ще се промени отново. Къщата има нужда от човешко присъствие. — Тя се размърда и го целуна по устните. — Люби ме.

Мъжът откликна на целувката, грабна я на ръце и я изнесе от стаята. Ароматът на рози ги последва. Тя обви ръце около него и притисна устни към шията му. Кръвта й вече бушуваше, сърцето й блъскаше в гърдите.

— Като наркотик е — промълви.

— Зная. — Спря на върха на стълбите и отново впи устни в нейните.

— Никога досега не съм изпитвала подобно нещо. — Връхлетелите я чувства я накараха да притисне лице към рамото на мъжа.

Аз също, помисли си той.

Докато я носеше надолу, никой от двамата не забеляза, че въздухът си остана топъл и неподвижен.

Легнаха на спалния чувал пред огъня. Рейф се подпря на лакът и плъзна пръст по лицето й. Нещо лумна в нея, подкладено от желанието и се разгоря около сърцето й.

— Рейф.

— Шшшт…

За да я принуди да мълчи, той докосна с устни челото й. Рийгън нямаше представа какво щеше да каже, беше благодарна, че той я спря. Желанието бе повече от достатъчно. Би могла да изпита облекчение, задето никой от тях не се нуждаеше от думи.

Би трябвало да изпита облекчение.

Устните й откликнаха, пламнали от натиска на езика му. Макар желанието да си остана все тъй силно и нестихващо, всичко останало сякаш се стопи.

Ето я нежността, толкова приятна, толкова неочаквана. Въздишката се отрони от устните й като изречена тайна.