Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Повече от половин метър. — Шейн невъзмутимо се ухили на брат си. — Реших, че ще имаш нужда някой да те изрови.

— Как ти се струва, дали искам да ме спасиш? — Възмутен, Рейф влезе в приемната и сложи Рийгън на канапето. — Не мърдай оттук.

— Рейф! — Безуспешно се опита да прикрие краката с ризата. — За Бога!

— Стой тук — повтори той и пое обратно към преддверието.

— Кафе ли подушвам? — разговорливо попита Шейн. — Бих пийнал с удоволствие.

— Не виждам защо да не ти счупя врата.

Шейн свали ръкавиците си и духна към измръзналите си пръсти.

— Защото съм дошъл с колата чак дотук в бурята, за да спася своя брат. — Наведе се напред, но не успя да надникне в приемната. — Има страхотни крака.

— Къде би искал да умреш?

— Просто отбелязвам. — Усмивката му грейна и на бузите му затрептяха трапчинките на Макейд. — Ей, кой да знае? Реших, че си затрупан тук без никакво превозно средство. Сам. А като видях колата на Рийгън, си помислих, че може да има нужда някой да я откара в града. — Изпълнен с надежда, той отново се приведе напред. — Може би трябва да попитам нея.

— Още една стъпка и няма да открият трупа ти до пролетта.

— Ако победя аз, може ли да я получа? — Като видя как брат му се озъби, Шейн избухна в смях. — Не ме удряй. Премръзнал съм. Ще се счупя.

Без да спира да сипе заплахи, Рейф сграбчи Шейн за яката и го повлече по коридора.

— Гледай пред себе си, Макейд. — В кухнята той намери термос и го напълни с кафе. — А сега се разкарай.

— Тръгвам. — Но Шейн отпи направо от термоса. — Вятърът е ужасен. — Кафето го постопли и той отпи отново. — Виж какво, нямах намерение да се натрапвам в любовното ви гнезденце — започна, сетне внезапно млъкна, срещнал яростния поглед на Рейф. — Ей, сериозно ли си хлътнал по нея?

— Не е твоя работа.

Шейн подсвирна и сложи капачката на термоса.

— Ти винаги си бил моя работа. Рийгън е истинска дама. Говоря сериозно.

— Е, и?

— Нищо. — Леко смутен, Шейн пристъпи от крак на крак. — Харесвам я, винаги съм я харесвал. Мислех си за… — Осъзнал, че е поел в неправилна посока, той отново навлече ръкавиците си и си подсвирна весело.

— За какво си мислил?

Шейн предпазливо прокара език по зъбите си. Не искаше да загуби някой от тях.

— Точно това, за което си мислиш. По дяволите, погледни я. Няма начин да не се замислиш. — Той бързо избегна юмрука на Рейф. — Не съм стигнал по-далеч от мисленето. И нямам намерение да се бия за това, което само съм си мислил. — Той протегна ръце в знак на примирие. — Искам да кажа, че това е чудесно. Ударил си голямата печалба.

Гневът се бе изпарил. Рейф посегна отново към каничката.

— Спим заедно. Това е всичко.

— Все отнякъде трябва да се започне.

— Тя е по-различна, Шейн. — Не бе успял да го признае пред себе си, но съвсем лесно го стори пред брат си. — Все още не ми е съвсем ясно, но наистина е по-различна. Държа много на нея.

— Рано или късно голямата любов идва при всички. — Шейн тупна голото рамо на брат си. — Дори при теб.

— Не съм казал нищо такова — промърмори Рейф.

— Не е и нужно. Виж какво, ще разчистя алеята, просто за всеки случай. Имате ли храна тук?

— Да, има достатъчно.

— Тръгвам тогава. Снеговалежът ще намалее към обяд. Аз трябва да се погрижа за животните, така че ако имаш нужда от нещо, свържи се първо с Девин. Аз може да съм излязъл.

— Благодаря. Шейн? — Той се извърна и стрелна с поглед брат си. — Ако надникнеш в приемната на път към вратата, ще се наложи да те убия.

— Вече огледах добре краката й. — Като си подсвиркваше весело, Шейн пое по коридора. — До скоро виждане, Рийгън. — Струваше му доста усилия, но не погледна към приемната на път към вратата.

В мига, в който я чу да се затръшва, Рийгън притисна лице към коленете си. Щом пристъпи в приемната, Рейф трепна, зърнал защитната й поза и тресящите се рамене.

— Виж какво, скъпа, много съжалявам. Трябваше да заключа проклетата врата. — Той нежно я потупа по рамото и седна до нея. — Шейн не иска да се държи като идиот. Той по рождение си е такъв. Нямаше намерение да те обиди. Не се разстройвай.

Тя издаде някакъв нечленоразделен звук и щом вдигна лице, по бузите й се стичаха сълзи. Заливаше се от смях.

— Можеш ли да си представиш как изглеждахме тримата в преддверието? — Тя притисна пръсти към устните си и се залюля. — Двамата с теб полуголи, а Шейн като снежния човек от Хималаите.

— Вижда ти се смешно?

— Не, вижда ми се истерично смешно. — Отмаляла от смях, тя падна в скута му. — Братята Макейд. О, Господи, в какво се забърках?