Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Замаяно се огледа наоколо. По някакъв начин се бяха отдалечили от огъня.

— Събуди ли се? — сънено попита Рейф.

— Така мисля. — Тя пое дълбоко въздух. — Не съм съвсем сигурна.

Той отмести глава и плъзна устни по гърдите й. Изтощеното й тяло потръпна в отговор.

— Като че ли все пак съм будна — рече.

— Кожата ти е студена. — Той я премести на спалния чувал. — По-добре ли си?

— Да. — Рийгън дръпна крайчето на чувала към брадичката си. Никога през живота си не се бе разкривала тъй изцяло, телом и духом, пред друг човек. — Сигурно съм задрямала.

— Само за няколко минути — усмихна й се той. Чувстваше се така, сякаш бе изкачил планина. И можеше да изкачи още десет. — Ще сложа нова цепеница в огъня.

Без да изпитва неудобство от голотата си, мъжът се изправи и приближи до сандъчето с дърва. Драскотините по раменете му накараха Рийгън да зяпне от изумление. Тя ли бе направила това? Тя всъщност… Боже мой.

— Аз… трябва да тръгвам. Каси ще се тревожи.

Рейф придърпа обратно паравана пред камината. Без да каже нищо, посегна към платнената чанта до сандъчето с дърва и извади клетъчен телефон.

— Обади й се.

— Аз… не знаех, че имаш телефон.

— При работа като моята той е инструмент. — Подаде й го и седна до нея. — Обади й се — повтори. — И остани.

Беше сигурна, че има хиляди причини, поради които трябва да си тръгне. Но набра собствения си номер, без да откъсва поглед от Рейф, докато слушаше сигнала.

— Каси, Рийгън се обажда. Да, всичко е наред. Сняг ли? — Объркана, тя отметна косата от лицето си и погледна през прозореца. — О, да, наистина вали силно. Точно затова ти се обаждам. Аз започнах нещо… и ми се струва, че…

Гласът й заглъхна, щом Рейф измъкна крайчето на спалния чувал от ръката й и плъзна пръсти по гърдите й.

— Какво? — Тя преглътна, сетне с мъка потисна стона си. Устните му бяха заместили пръстите. Рийгън безпомощно се отпусна по гръб. — Пенсилвания ли? — промърмори. — Не, не се съм в Пенсилвания.

Рейф измъкна телефона от отмалелите й пръсти.

— Тя е с мен. И ще остане при мен. Сериозно? Ще ти се обади утре. Точно така.

Той изключи телефона и го остави.

— Каси каза, че е натрупало повече от половин метър, улиците са непроходими и е най-добре да останеш тук.

— О! — Тя затвори очи и протегна ръце. — Много разумно.

Свещите се бяха стопили и огънят се бе превърнал в жарава, когато Рийгън се събуди. Къщата бе тъй застинала, тъй притихнала, че младата жена долавяше ударите на сърцето си. Стаята тънеше в мрак и сенки, но наоколо цареше странно спокойствие. Може би духовете спят, помисли си Рийгън. А може би присъствието им вече не я тревожеше, защото Рейф спеше до нея.

Тя извърна глава и се взря в лицето му на гаснещата светлина на огъня. Заспал или не, помисли си, нямаше вид на невинно малко момченце. Силата, безразсъдното влечение към насилие, бяха отпечатани на лицето му.

Знаеше, че той може да бъде нежен, загрижен. Бе го видяла в начина, по който мъжът се отнасяше към Каси. Но като любовник бе изискващ, безмилостен и груб.

И за първи път през живота си Рийгън се бе държала по същия начин.

Сега, когато тишината я покриваше като меко одеяло, осъзна, че й е трудно да повярва, че е направила всичко това, че му беше позволила — дори бе желала — той да стори всичко това с нея.

Тялото я болеше от натъртванията и тя се зачуди дали на дневната светлина ще тръпне при спомена как ги бе получила. Как се бе извивала, гърчила и копняла за още под ласките на големите му груби ръце.

Нещо повече, как бе използвала своите собствени.

За това как искаше да ги използва сега, шокирано осъзна тя.

Рийгън въздъхна и се измъкна изпод ръката на мъжа. Колкото може по-тихо навлече фланелената му риза, закопча я и се отправи към кухнята.

Чаша студена вода, помисли си. Няколко секунди, за да прецени ситуацията.

Напълни си една чаша от чешмата. Щом очите й привикнаха, се загледа в снежинките, сипещи се отвън.

Не съжаляваше. Това би било глупаво. Съдбата бе изправила на пътя й невероятен любовник. Мъж, какъвто малко жени срещаха. Тя трябваше да бъде доволна от физическото вълнение. Можеше и щеше да предотврати всякакви усложнения.

Той бе казал, че и двамата са зрели хора. Че и двамата знаят какво искат. Когато къщата бъдеше завършена, той вероятно щеше да стане неспокоен и да се премести другаде. Междувременно щяха да се наслаждават един на друг. А когато всичко свършеше, щеше да приключи с взаимно разбиране и надяваше се, взаимна привързаност.