Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Вероятно би било разумно да обсъдят очакванията си от тази връзка, преди отношенията им да са се задълбочили. Но самата мисъл да ги изрази гласно, й причиняваше болка.

Рейф я наблюдаваше от прага на стаята. Бе се облегнала леко на плота, втренчена в прозореца. Лицето й се отразяваше в стъклото. Ризата му леко докосваше бедрата й. Износен плат до нежна бледа кожа.

Хрумна му, че никога през живота си не е зървал по-красива гледка. Имаше да й казва толкова много; умееше да говори. Но осъзна, че този път няма какво да каже, не намираше думи, с които да изрази колко много държи на нея.

Затова избра лесни, обикновени фрази и потисна болката, която пронизваше сърцето му, само като наблюдаваше младата жена.

— Харесва ми роклята ти, скъпа.

Тя подскочи, едва не изпусна чашата, преди да се обърне. Той бе навлякъл джинсите си, но не си бе дал труд да ги закопчее. Ухили се и се облегна на рамката на вратата.

— Беше ми под ръка — отвърна Рийгън в същия тон.

— Тази стара риза никога не е изглеждала толкова добре. Неспокойна ли си?

— Бях жадна. — Но остави чашата, отпила само глътка. — Мисля, че тишината ме събуди. Не ти ли се струва странно, че е толкова тихо?

— Снегът винаги носи тишина.

— Не, имам предвид къщата. Изглежда по-различна. Някак успокоена.

— Дори мъртвите войници и нещастните жени трябва да спят понякога. — Той прекоси стаята, взе чашата и отпи от водата. — Вече се съмва — промърмори. — С братята ми прекарахме една нощ тук, когато бяхме деца. Май вече ти разказвах за това.

— Джаред дрънчал с вериги. Разказвали сте си истории за духове и сте пушили откраднати цигари.

— Точно така. Тогава също влязох в тази стая. Беше точно по това време, но беше късно лято. Всичко беше потънало в зеленина, а гората беше толкова гъста, че те караше да се чудиш какво ли има в нея. Над земята плуваше мъгла, която напомняше река. Беше толкова красиво и ми се стори… — Той внезапно млъкна и сви рамене.

— Не. — Рийгън сложи ръка на рамото му. — Кажи ми.

— Стори ми се, че чувам барабани. Биеха бавно както когато лагерът се вдига, за да се приготви за битка. Долавях мириса на страх, вълнение, ужас. Стори ми се, че чувам как къщата около мен се събужда, долавях шепот и скърцане. Бях ужасен, парализиран. Ако можех да помръдна, щях веднага да офейкам. Момчета щяха да ми се подиграват години наред, но щях да избягам като заек, ако краката ми не бяха вцепенени.

— Бил си малко момче.

— Ти никога не си била момче, така че не разбираш как това влошаваше нещата десетократно. Бях изкарал нощта, бях се измъкнал достойно. И ето че бе дошло утрото, съмваше се, а аз стоях тук и зъбите ми тракаха. Когато всичко премина, просто останах загледан навън през този прозорец. И си казах, че никоя къща няма да ме надвие. Нищо няма да ме надвие. Ще притежавам тази къща, преди да ме довърши. — Той се усмихна и остави чашата. — Не зная колко пъти се връщах тук сам след случилото се. Чаках нещо да се случи, желаех да се случи, за да мога да се изправя срещу него. Промъквах се във всички стаи по едно или друго време. Чувах разни неща, виждах ги, усещах ги. През нощта, когато напуснах града, си дадох дума, че ще се върна.

— Сега я притежаваш — тихо каза Рийгън.

— Да. — Леко смутен, той сведе поглед към нея. — На никога не съм разказвал всичко това.

— Тогава и аз няма да кажа на никого. — Тя нежно погали бузата му. — Каквито и да са причините, ти правиш нещо много важно. Тази къща е била занемарена прекалено дълго.

— Беше ли изплашена, докато стоеше тук, загледана през прозореца?

— Не. Поне не от къщата.

— От мен ли? — повдигна вежда той.

— Да. Страхувам се от теб.

Закачливият пламък в очите му угасна.

— Бях груб с теб — рече предпазливо.

— Нямам предвид това. — Тя се извърна. По навик сложи чайника на газовия котлон и го запали. — Никога през живота си не съм се държала така, както се държах с теб снощи. Напълно бях загубила контрол. Изпитвах такава… нужда. Малко съм изненадана, като си спомня и… — Тя въздъхна и потърси филтър за фунията.

— Изненадана ли си? Или съжаляваш?

— Не, не съжалявам, Рейф. — Тя си наложи да се обърне и да срещне погледа му. — Не съжалявам ни най-малко. Малко съм смутена, защото сега зная точно какво си в състояние да сториш с мен. Знаех, че да правя любов с теб ще бъде вълнуващо. Но нямах представа, че ще бъде толкова разтърсващо. При теб нищо не е подредено и предсказуемо. А аз предпочитам нещата да са такива.

— Желая те сега. Това би трябвало да е предсказуемо.