Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— И от къщата ли се отказваш?

За да спечели време, тя се вгледа в кафето си, опита го и установи, че е прекрасно.

— Имам няколко вещи, които смятам, че ще ти се сторят подходящи, когато решиш да обзавеждаш. Освен това направих проучвания за традиционните цветови схеми и тъкани от онова време.

— Това да ли е, или не, Рийгън?

— Не, няма да се откажа. — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — И ще ти струва доста скъпо.

— Не си ли разтревожена?

— Не съм казала такова нещо. Но сега зная какво да очаквам. Гарантирам, че няма да припадна в краката ти втори път.

— Надявам се. Изплаши ме до смърт. — Той докосна пръстите й на масата. Бяха толкова изящни, скъпоценните камъни и златото леко проблясваха. — В проучванията си откри ли нещо за двамата ефрейтори?

— Двамата ефрейтори?

— Трябвало е да попиташ старата госпожа Мец. Тя обича да разказва тая история. Какъв е този часовник? — Рейф любопитно подръпна двете черни еластични ленти на китката й.

— От 1920 година. Ластик и марказит. И какво за двамата ефрейтори?

— Двамата войници се отделили от полковете си по време на битката. Царевичното поле на изток оттук било покрито с гъст дим от експлозиите. Военни части се биели между дърветата, други се били загубили.

— Част от битката се е провела тук, на вашите ниви? — попита Рийгън.

— Точно така. От парковата служба поставиха знаци. Както и да е, тези двамата, единият от армията на Севера, другият на Юга, се отделили от своите части. Били още момчета, сигурно уплашени до смърт. Лошият късмет ги събрал в гората, която бележи границата между земята на Макейд и имението на Барлоу.

— Бях забравила, че двете имения имат обща граница. — Рийгън замислено прокара пръсти през косата си.

— Имението на Барлоу е на по-малко от километър, ако минеш през гората. И тъй, двамата застанали лице в лице. Ако единият поне беше имал ум в главата си, щели са да се скрият и да благославят късмета си. Но не го сторили. — Мъжът надигна чашата си. — Стреляли един в друг. Не се знае кой пръв е успял да се отдалечи пълзешком. Бунтовникът стигнал до къщата на Барлоу. Смята се, че вече полумъртъв допълзял до верандата. Зърнала го една от прислужниците и тъй като симпатизирала на Юга, издърпала го вътре. А може би е видяла в негово лице просто ранен младеж и е постъпила както е сметнала за правилно.

— И той умрял в къщата — промълви Рийгън, неволно представила си всичко съвсем ясно.

— Да. Прислужницата изтичала да извика господарката си. Тя била Абигейл О’Брайън Барлоу, семейството й било от Каролина. Абигейл тъкмо дала нареждания младежът да бъде отнесен на втория етаж, където да се погрижи за раните му, когато излязъл съпругът й. Застрелял младежа на място, на стълбището. Тъгата бе заменена от ужас.

— О, Господи. Защо?

— Нямало да позволи на жена си да се грижи за бунтовник. Тя самата умряла две години по-късно в стаята си. Твърди се, че след този случай повече не проговорила на мъжа си — не че преди това имали какво да си кажат. Бракът им бил предварително уговорен. Според слуховете той често я биел.

— С други думи — обади се Рийгън, — бил принц измежду мъжете.

— Такава е историята. Абигейл била нежна и нещастна.

— И хваната в капан — промърмори Рийгън, като си мислеше за Каси.

— Не смятам, че по онова време се е обръщало внимание на насилието вкъщи. Разводът… — Той сви рамене. — За тази жена едва ли е съществувала подобна възможност. Както и да е, убийството на младежа пред очите й явно е било последната капка. Последната жестокост, която е могла да понесе. Но това е само половината от историята. Половината, която е известна на целия град.

— Значи има още. — Младата жена въздъхна и се изправи. — Струва ми се, че имам нужда от още кафе.

— Младият янки запълзял в противоположна посока — продължи Рейф и благодари, когато тя напълни и неговата чаша. — Прадядо ми го намерил в безсъзнание до постройката за опушване на месо. Прадядо ми загубил най-големия си син при Бул Рън — загинал с униформата на Конфедерацията.

Рийгън затвори очи.

— Прадядо ти убил младежа.

— Не. Може да си е помислил за това, може да му е минало през ум да го остави да умре от раните си. Но го вдигнал на ръце и го занесъл в кухнята. Заедно с жена си и дъщерите си обработил раните му на масата. Не на тази — добави Рейф с лека усмивка.

— Това е успокояващо.

— Младежът дошъл на себе си няколко пъти, опитал се да им каже нещо. Но бил твърде слаб. Преживял деня и голяма част от нощта, но на сутринта бил мъртъв.