Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Но нищо нямаше да й стане, ако надникнеше през прозорците.

Изкачи внимателно стълбите, като избягваше дупките в дъските. Трябва да е имало глициния или грамофонче, които са пълзели по страничната дървена решетка, мина й през ум и за момент й се стори, че долавя лекото сладко ухание на пролетта.

Улови се, че е приближила до вратата и е хванала бравата, преди да осъзнае, че всъщност от самото начало е възнамерявала да влезе в къщата. Сигурно е заключено, помисли си. Дори малките градчета не са застраховани срещу вандали. Но както си го мислеше, топката се завъртя свободно в дланта й.

Беше съвсем разумно да влезе, да се скрие от вятъра и да започне да определя задачите си. Ала рязко дръпна ръка. Дишаше на пресекулки, твърде шумно в заобикалящата я тишина. Във фините кожени ръкавици ръцете й бяха ледени и трепереха.

Задъхана съм от изкачването, рече си. Треперя заради вятъра. Това е всичко. Но страхът фучеше из вените й като ядосана котка.

Смутено се огледа. Никой не бе видял нелепата й реакция. Наоколо имаше само сняг и дървета.

Тя пое дълбоко въздух, присмя се на себе си и отвори вратата.

Изскърца, разбира се. Трябваше да се очаква. Просторното преддверие я изпълни с такова удоволствие, че тя забрави всичко останало. Затвори вратата, облегна се на нея и въздъхна.

По стените се виждаше прах и плесенясали влажни петна, первазите на дюшемето бяха изгризани от мишки, паяжините висяха като мръсни парцали. Младата жена зърна наситена зелена боя, корнизи с цвят на слонова кост, светлите и блестящи от восък борови дъски под краката си, пътеката върху стълбището с изтъкани върху нея кичести рози.

А там малка масичка с купа, от която се изсипват още рози със сребърни свещници от двете й страни. Малък орехов стол с тясна облегалка, стойка за чадъри от кован месинг, огледало в позлатена рамка.

Погълната от картината, изплувала в съзнанието й, тя съвсем забрави за студа, който караше дъхът й да излиза на облачета, докато тя крачеше из помещението.

В приемната се възхити от камината, очевидно изработка на братята Адам. Мраморът бе мръсен, но напълно запазен. Рийгън се сети, че в магазина си има две вази, които щяха да подхождат идеално за полицата отгоре. И украсено с брюкселска дантела ниско столче, предназначено да подпре нечии уморени крака пред същата тази камина.

Изпълнена със задоволство, младата жена извади бележника си и се залови за работа.

Постепенно паяжини полепнаха по косата й, мръсотия се наслои по бузите й, а докато измерваше и чертаеше, прах покри ботушите й. Чувстваше се на седмото небе. Беше в такова приповдигнато настроение, че когато дочу стъпките, се извърна с усмивка, наместо с упрек.

— Прекрасна е. Едва ли… — Говореше на празно пространство.

Рийгън се намръщи, излезе в приемната и оттам в коридора. Понечи да извика, ала забеляза, че в прахта по пода няма други следи от стъпки, освен нейните.

Въобразявам си, рече си тя и сви рамене. Големите празни къщи издават какви ли не звуци. Хлътващата дървения, вятърът в прозорците… гризачите, помисли си с гримаса. Не се страхуваше от мишки, паяци и скърцащи дъски.

Но когато подът над главата й изстена, тя не съумя да заглуши писъка си. Сърцето й скочи в гърлото и заблъска в гърдите като сърчице на птичка. Преди да се овладее, дочу съвсем ясният звук от затваряща се врата.

Бегом прекоси коридора и непохватно затърси бравата, ала изведнъж се сети. Рейф Макейд.

Смята, че е измислил нещо много умно, помисли си гневно. Промъкнал се е в къщата преди мен, сигурно през задния вход. А сега е на горния етаж и вероятно се превива от смях при мисълта как ще побягна от къщата като някоя страхлива госпожичка, превзето притиснала ръце към гърдите си, които се повдигат тежко-тежко от недостига на въздух.

За нищо на света, рече си и изправи рамене. Вирна брадичка и решително пое към витото стълбище.

— Никак не е смешно, Макейд — извика. — И ако вече си свършил с жалката си шега, ще ми се да се хванем на работа.

Когато достигна хладното място, бе твърде шокирана, за да помръдне. Вкопчената й в парапета ръка се вцепени, лицето й се смрази. Олюля се, наполовина изкачила стълбите. Собственото й ридание я измъкна от вцепенението. Изкачи се до първата площадка с четири широки крачки.

Течение, каза си и прокле стоновете, изтръгващи се от гърлото й. Просто неприятно течение.

— Рейф. — Гласът й секна, което я вбеси. Тя прехапа устни и се втренчи в дългия коридор, в затворените загадъчни врати по двете стени. — Рейф — извика отново, като се постара гласът й да прозвучи раздразнено, а не напрегнато. — Имам и други ангажименти за днес, така че няма ли най-после да се заловим за работа?