Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Това едва ли има нещо общо.

— Работата е там, че някои хора усещат странни неща на това място, други не изпитват нищо. Ти ми се стори хладна и практична.

— Нима? — Тя скръсти ръце.

— Праволинейна — допълни с усмивка мъжът. — Изглежда имаш повече въображение, отколкото предполагах. По-добре ли се чувстваш вече?

— Нищо ми няма.

— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш пак в скута ми?

— Съвсем сигурна, благодаря.

Без да откъсва очи от нейните, той дръпна паяжината от косата й.

— Какво ще кажеш, да се махаме оттук, а?

— С най-голямо удоволствие.

Рейф грабна палтото си.

— Искам да те заведа някъде.

— Не е необходимо. Казах, че нищо… — Тя се изправи и в следващия миг се блъсна в гърдите му. — Нищо ми няма — успя да довърши.

— Само бизнес, скъпа. — Той сложи косата зад ухото й и докосна прекрасния аквамарин върху обецата й. — Засега. Смятам, че можем да намерим някое по-топло и по-гостоприемно място, за да уточним някои подробности.

Напълно разумно, реши тя.

— Да вървим. — Вдигна куфарчето си и пое към вратата.

— Рийгън?

— Да?

— Лицето ти е изцапано. — Той се разсмя, срещнал убийствения й поглед, сетне я вдигна на ръце. Не обърна внимание на възраженията й и я пренесе по счупената веранда. — Трябва да внимаваш къде вървиш — рече, като я остави да стъпи до джипа.

— Ще гледам да го превърна в навик.

— Сигурен съм в успеха ти — промърмори Рейф и заобиколи кабината.

Той подкара по алеята, заобиколи колата на Рийгън и продължи по пътя.

— Мислех, че ще те следвам — промълви младата жена.

— Тъй като съм сигурен, че нямаш предвид «до края на света», нека пътуваме в една кола. Ще те докарам обратно.

— Откъде?

— От родния ми дом, скъпа.

В снега, сред блесналите под слънцето бели поля фермата на Макейд приличаше на изящна литография. Каменна къща с покрита веранда, сводест покрив на червен обор, допълнителни постройки с поолющена боя и двойка златисти кучета, които лаеха, махаха с опашки и ритаха снега, допълваха картината, пленила Рийгън.

Бе минавала неведнъж с колата си покрай имението на Макейд — когато нивите бяха тъмнокафяви от прясната угар или пък се люлееха като море заради високите стъбла на сеното и царевицата. Дори бе спирала веднъж-дваж, загледана в Шейн, който караше трактора си. Минавало й бе през ум, че той изцяло принадлежи на тази земя.

Не можеше да си представи как Рейф Макейд се вписва в подобна картина.

— Не си се върнал заради фермата, предполагам.

— Не. Шейн я обича, Девин я приема. Джаред гледа на нея като на перспективно начинание.

Рийгън отметна глава, щом мъжът паркира джипа до своята кола.

— А ти?

— Мразя я.

— Нищо ли не те свързва със земята?

— Не съм казал такова нещо. Казах, че мразя работата във фермата. — Рейф слезе от джипа и потупа двете ловджийски кучета със златиста козина. Преди Рийгън да успее да стъпи в снега, мъжът я вдигна на ръце и я понесе към къщата.

— Ще ми се да престанеш. Напълно способна съм да вървя през снега.

— Градски ботуши. Но доста хубави — отбеляза Рейф, като стигна до верандата. — Имаш малки крака. Назад — нареди той на кучетата. Отвори вратата, подпря я с лакът и внесе Рийгън вътре.

— Ей, Рейф, какво носиш?

Рейф се ухили и намигна на брат си.

— Донесъл съм си жена.

— И то хубава. — Шейн хвърли цепеницата в огъня и се изправи. Очите му, с цвят на потънало в мъгла море одобрително спряха на новодошлата. — Здравей, Рийгън.

— Здравей, Шейн.

— Има ли топло кафе? — попита Рейф.

— Разбира се. — Шейн ритна цепеницата, за да я намести по-добре в огъня. — Кухнята е винаги отворена.

— Хубаво. А сега изчезвай.

— Това беше много грубо. — Рийгън отметна косата от очите си, докато Рейф я носеше по коридора към кухнята.

— Ти си единствено дете, нали?

— Да, но…

— Ясно. — Той я настани в един от плетените столове до кухненската маса. — Как искаш кафето?

— Чисто.

— Каква жена! — Той свали палтото си и го хвърли на пирона на задната врата, където висеше тежкото работно яке на брат му. Измъкна две лъскави бели чаши от шкафа със стъклена врата. — Искаш ли нещо с кафето? Някоя изпълнена с надежда жена винаги приготвя сладки за Шейн. Предполагам заради хубавото му невинно лице.

— Хубаво е наистина. Вие всички сте хубави. — Тя свали палтото си, доволна, че стаята е толкова топла. — Отказвам се от сладкиша.

Рейф сложи пред нея димящата чаша. По навик обърна стола си и го възседна.