Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Дочу се триене на дърво в дърво, сетне яростно затръшване на врата и сърцераздирателния плач на жена. Забравила напълно гордостта си, Рийгън хукна надолу по стълбите. Беше вече достигнала преддверието, когато дочу изстрела.

Сетне вратата, към която се бе втурнала, изскърца и бавно се отвори.

Стаята се завъртя пред очите й веднъж, втори път, сетне изчезна.

— Хайде, скъпа, ела на себе си.

Рийгън извърна глава, изстена, потрепери.

— Хайде, приятелко. Отвори заради мен тия големи сини очи.

Молбата бе тъй настоятелна, че младата жена повдигна клепачи. И се озова очи в очи с Рейф.

— Не беше смешно — промълви тя.

Малко замаян от облекчение, той се усмихна и я погали по бузата.

— Кое не беше смешно?

— Да се криеш горе, за да ме плашиш. — Тя премигна, за да избистри погледа си и откри, че лежи в скута на мъжа, седнал на перваза в приемната. — Пусни ме да стана.

— След малко. Още не можеш да стоиш на краката си. Просто се отпусни. — Той подпря главата й с ръка.

— Нищо ми няма.

— Бяла си като платно. Ако носех коняк, щях да ти дам да пийнеш малко. Обаче никога досега не съм виждал жена да припада толкова грациозно. Ти просто се понесе надолу, като ми даде възможност да те уловя точно преди главата ти да се удари в пода.

— Ако очакваш да ти благодаря, лъжеш се. — Тя опита да се измъкне, но не успя дори да помръдне ръката му. — Ти си виновен.

— Благодаря. Поласкан съм да чуя, че видът ми кара жените да се хвърлят в краката ми. Ето че започна да си възвръщаш цвета. — Той отново плъзна пръст по бузата й.

— Ако това е начинът, по който работиш, можеш да си вземеш поръчката и… — Тя стисна зъби. — Пусни ме да стана.

— Да опитаме това. — Мъжът леко я повдигна и я настани да седне до него. — Ще си държа ръцете настрана — добави. — А сега ще обясниш ли защо си ми толкова ядосана?

Рийгън се нацупи и изтупа с ръка прашните си панталони.

— Знаеш много добре.

— Знам, че щом влязох през вратата, ти се гмурна като лебед.

— Никога през живота си не съм припадала. — И се чувстваше ужасно унизена, задето се бе случило пред него. — Ако искаш да работя по тази къща, няма да го постигнеш, като ме плашиш дотам, че да изгубя съзнание.

Той се вгледа в нея и посегна към джоба си за цигара, но се сети, че ги бе отказал точно преди осем дни.

— Как те изплаших?

— Като ходеше на горния етаж, отваряше и затваряше врати, издаваше какви ли не нелепи звуци.

— Може би трябваше да започна с това, че се забавих във фермата. Успях да тръгна едва преди петнайсет минути.

— Не ти вярвам.

— Вероятно имаш право. — След като не можеше да пуши, трябваше да се движи. Той стана и приближи до камината. Стори му се, че долавя мирис на дим, като от току-що угаснал огън. — Шейн беше там, а също и Сай Мартин. Сега е кмет на града.

— Зная кой е Сай Мартин — обади се Рийгън.

— Трябваше да го познаваш, като учеше в гимназията — подхвърли Рейф. — Беше истински негодник. Както и да е, Сай се отби да попита дали Шейн ще може да му преоре парцела. Беше още във фермата, когато тръгнах. Преди петнайсет минути. Взех на заем джипа на Шейн, за да мога да изкача хълма. Паркирах и влязох през вратата точно навреме, за да видя как избелваш очи. — Той приближи до нея, свали палтото си и зави краката й. — Между другото, как успя да влезеш?

— Ами… — Тя се взря в него и преглътна. — Отворих вратата.

— Беше заключена.

— Не, не беше.

Мъжът вдигна вежди и раздрънка ключовете в джоба си.

— Става интересно.

— Значи не ме лъжеш — промълви тя след малко.

— Този път не. Кажи ми какво чу.

— Стъпки. Но нямаше никой. — За да си стопли ръцете, тя ги мушна под палтото му. — Дъските на горния етаж скърцаха. Тръгнах по стълбата. Беше студено, толкова студено, че се изплаших и се изкачих до площадката.

— Била си изплашена, а си продължила нагоре, наместо да излезеш?

— Помислих, че ти си горе. Смятах да ти се скарам. — Тя се усмихна едва-едва. — Бях бясна, задето си успял да ме изплашиш. Сетне погледнах в коридора. Струва ми се, вече знаех, че не си там. Чух някакво ожулване на дърво, после се затръшна врата и някой заплака. Тогава хукнах навън.

Той седна до нея, обгърна раменете й и приятелски я притисна към себе си.

— Всеки на твое място би побягнал.

— Изстрел — спомни си тя. — Почти бях стигнала преддверието, когато чух изстрел. Ушите ми звъннаха. После вратата се отвори и светлините угаснаха.

— Не биваше да закъснявам. — Мъжът неочаквано се наведе и я целуна. Приятелска непретенциозна целувка. — Съжалявам.