Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Един от мъжете препречи пътя му. Тъмнокож, среден на ръст, но широк като врата. Здравите мускули издуваха шарената риза. Дебелите му устни се извиха.

— Ти ли си Шенкт? Очаквах повече.

— Моли се на който господ вярваш да не видиш повече.

— Не се моля.

Шенкт се приближи и прошепна в ухото му.

— Съветвам те да започнеш.

Кабинетът на генерал Ганмарк беше обширен според общите стандарти, но доста претъпкан. Над камината се мръщеше прекалено голям бюст на Ювенс. Плешивината на темето му се отразяваше във великолепно огледало от визеринско стъкло. От двете страни на бюрото се извисяваха две монументални вази. Стените бяха отрупани с картини с лъскави рамки. Хубави картини. Твърде хубави, за да са сгъчкани по този начин.

— Впечатляваща колекция — каза Шенкт.

— Това е Колиер. Щеше да изгори заедно с имението, в която я открих. Тези две са на Насурин. Тази на Орхус. — Ганмарк ги сочеше изискано с пръст. — От ранния му период, но е ценна. Тези вази са подарък на първия император на Гуркул, преди стотици години, и някак са се озовали в едно имение близо до Каприл.

— А оттам — тук.

— Опитвам да спася каквото мога — продължи Ганмарк. — Може би когато Кървавите години свършат, Стирия ще е запазила някои от съкровищата си.

— Във ваше притежание.

— По-добре при мен, отколкото да изгорят. Започва сезонът на кампаниите и сутринта тръгвам, за да обсадя Визерин. Сражения, плячкосвания и пожари. Походи и отстъпления. Естествено, глад и болести. Осакатявания и убийства. Всичко, случващо се с ужасяваща случайност. Колективно наказание. На всички, за нищо. Война, Шенкт, война. А като помисля, че някога мечтаех да съм почтен. Да върша добро.

— Всички мечтаем за това.

Генералът повдигна вежда.

— И ти ли?

— Дори аз. — Шенкт извади ножа си. Гуркулски нож за дране, малък, но страшно остър.

— Успех тогава. Най-доброто, към което мога да се стремя, е да… намаля загубите.

— Живеем в тежки времена. — Шенкт извади парче дърво от джоба си. В единия край вече се оформяше кучешка глава.

— Не са ли все такива? Вино? От личната изба на Кантейн.

— Не.

Докато генералът си наливаше вино, Шенкт започна да дяла. Стърготините падаха около ботушите му на пода. Предните крака постепенно придобиваха форма. Не беше чак такова произведение на изкуството като предметите наоколо, но ставаше. Имаше нещо успокояващо в движенията на острието и отделянето на стърготините.

Ганмарк се наведе до камината, взе ръжена и разръчка огъня, без изобщо да има нужда.

— Чувал ли си за Монцаро Муркато?

— Капитан-генерал на Хилядата меча. Изключителен командир. Чух, че е мъртва.

— Можеш ли да пазиш тайна, Шенкт?

— Пазя стотици.

— Разбира се. Разбира се. — Ганмарк си пое дъх. — Херцог Орсо нареди смъртта й. Нейната и на брат й. Победите й я бяха направили популярна в Талинс. Прекалено популярна. Негово превъзходителство се притесни да не узурпира трона, както правят наемниците. Не си изненадан?

— Виждал съм всякакви убийства и всякакви мотиви.

— Разбира се. — Ганмарк се намръщи към огъня. — Не беше добра смърт.

— Никоя не е.

— Да. Но тази не беше никак хубава. Преди два месеца изчезна телохранителят на херцога. Не беше изненада. Глупав мъж, който не се грижеше за сигурността си. Имаше много пороци, доста врагове и движеше в лоша компания. Не му обърнах внимание.

— И?

— Един месец по-късно в Уестпорт беше отровен банкерът на херцога. Заедно с половината му служители. Това беше различно. Той се грижеше сериозно за безопасността си. Отравянето му е невъобразимо трудна задача, изпълнена със завиден професионализъм и забележителна липса на милост. Но той се бъркаше в политиката на Стирия, която е опасна игра с безмилостни играчи.

— Вярно.

— „Валинт и Балк“ подозира, че това е поредният удар от гуркулските им врагове.

— „Валинт и Балк“.

— Запознат ли си с тази институция?

Шенкт помисли малко и каза:

— Мисля, че съм работил за тях. Продължавай.

— Но сега убиха и принц Арио. — Генералът направи многозначителна пауза. — Наръган на същото място, на което прониза Бена Муркато, и хвърлен от прозорец.

— Мислиш, че Монцаро Муркато е още жива?

— Херцог Орсо получи писмо, седмица след смъртта на принца. От Карлот дан Айдър, любовница на принц Арио. Отдавна подозирахме, че е шпионин на Съюза, но Орсо я толерираше.

— Изненадващо.

Ганмарк сви рамене.

— Съюзът е сигурен съюзник. Помогнахме им да спечелят поредния кръг от нескончаемата им война с гуркулите. И двете страни разчитаме на подкрепата на „Валинт и Балк“. Да не споменаваме, че кралят е зет на Орсо. Естествено, въпрос на добросъседски маниери е да си пращаме шпиони. Ако трябва да търпиш шпиони, по-добре да са чаровни, а Айдър беше такава, несъмнено. Тя беше с принц Арио в Сипани. След смъртта му изчезна. След това пристигна писмото.