Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Какво пише?

— Че е била принудена чрез отрова да съдейства на убийците. Че сред тях са били наемникът Никомо Коска и мъчителката Шило Витари. Водела ги самата Муркато. Съвсем жива.

— Вярвате ли?

— Айдър няма причини да лъже. Знае, че никакво писмо не би я спасило от гнева на негово превъзходителство. Сигурен съм, че Муркато беше жива, когато я хвърлихме от терасата. Не съм я видял мъртва.

— Тя иска да си отмъсти.

Ганмарк се засмя тъжно.

— Това са Кървавите години. Всички търсят отмъщение. Но Змията на Талинс? Касапина на Каприл? Която обичаше само брат си на този свят? Ако е жива, изгаря от гняв. На този свят ще срещнеш малцина по-отдадени врагове.

— Значи трябва да открия Витари, Коска и Муркато Змията.

— Никой не трябва да научава, че е жива. Ако хората в Талинс научат, че Орсо е заповядал смъртта й, ще има безредици. Дори бунт. Хората я обичаха много. Талисман. Символ. Една от тях, издигнала се от нищото. Продължаващите войни и увеличаващите се данъци правят негово превъзходителство… не толкова популярен. Вярвам, че ще запазиш мълчание?

Шенкт запази мълчание.

— Добре. В Талинс все още има хора на Муркато. Може би някой от тях знае къде е. — Генералът вдигна поглед. Оранжевият отблясък на огъня освети половината му уморено лице. — Какво говоря? Ти си професионалист. Ще откриеш хората и… — Пак разръчка пламтящите въглени и предизвика дъжд от искри. — Няма нужда да ти давам акъл, нали?

Шенкт прибра недовършеното си изделие и ножа и се обърна към вратата.

— Няма.

Стигнаха Визерин привечер — слънцето се спускаше зад дърветата и земята почерняваше. Кулите се виждаха отдалече. Десетки. Стотици. Високи и тънки, като женски пръсти, щръкнали към синьо-сивото небе. По много от високите прозорци започваха да светват лампи.

— Много кули — измърмори Тръпката.

— Винаги са били на мода във Визерин. — Коска му се ухили. — Някои са от времето на Новата империя, на стотици години. Благородническите фамилии се състезават кой ще построи по-висока. Въпрос на гордост. Помня, че като бях момче, една падна, преди да я довършат, на не повече от три улици от мястото, където живеех. Смаза поне десет бедняшки къщи. Така става то: обикновено бедните страдат от амбициите на богатите. А се оплакват съвсем рядко, защото…

— Мечтаят за собствени кули?

Коска се засмя.

— Ами да, вероятно. Не осъзнават, че колкото повече се изкачиш, от толкова по-високо ще паднеш.

— Хората рядко го осъзнават, преди земята да се устреми към тях.

— Истина е. Мисля, че много от богаташите във Визерин ще се заклатят скоро.

Дружелюбния и Витари запалиха факли, Дей запали трета на каруцата. Пътят се превърна в низ от светлинки, водещи към морето. В друг момент щеше да е красиво, но не и сега. Започваше война и никой не беше в добро настроение.

Колкото повече се приближаваха до града, толкова повече хора срещаха, а отстрани имаше нахвърляни повече боклуци. Половината изглеждаха отчаяни да се доберат до Визерин и да се скрият зад стените му. Другата половина искаше да се измъкне на открито и да избяга. Фермерите бяха изправени пред скапан избор. Да останат при земята си, където със сигурност щеше да има пожари и грабежи, както и убийства и изнасилвания. Или да се скрият в града, стига да ги пуснеха, където можеха да бъдат обрани от защитниците и да се окажат заклещени в капан, ако градът падне. А можеше и да избягат в хълмовете, можеше да ги заловят, можеше да умрат от глад или от студ.

Вярно, войната убиваше войници, но останалите живи получаваха пари и истории, които да разказват вечер около огъня. Но със сигурност убиваше повече фермери и оставяше останалите живи сред пепелища.

Сякаш за да доскапе настроението им, започна да вали. Трепкащите факли засъскаха от водата. Пътят се превърна в кална река. Тръпката усещаше как косата му се мокри, но мислите му бяха съвсем далече. Там, където често се отплесваха последните седмици. Обратно към „Кардоти“ и мрачната работа, която бе извършил. Брат му често повтаряше, че най-долното нещо е убийството на жена. Уважение към жените и децата, придържане към старите обичаи и думата ти, това отличаваше карлите от убийците. Не искаше да я убива, но когато размахваш меч в гъста тълпа, няма как да го избегнеш. Ако искаше да бъде добър човек, това, за което уж бе дошъл тук, трябваше да изгризе ноктите си до кръв. Но когато си представеше как мечът му се забива в ребрата й, глухия звук, втренчения й поглед, докато се свличаше до стената, изпитваше облекчение, че се е измъкнал.