Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Я стига! Наследникът на херцог Орсо беше убит! Негово превъзходителство не иска хората да му коленичат, а да му донесат отмъщение. Щом държиш, не коленичи.

Двама стражи с бели ливреи отместиха алебардите си, за да минат. Ганмарк бутна голямата двойна врата.

Залата беше огромна, разкошна и величествена. Достойна за тронна зала на най-могъщия човек в Стирия. Но Шенкт беше влизал и в по-величествени помещения и се бе изправял пред по-велики хора и вече не се впечатляваше. По мозаечния под се стелеше тънък червен килим с бяла черта в края. Зад него започваше висок подиум, охраняван от дванайсетима стражи с пълна броня. На подиума имаше златен престол. На престола седеше Великият херцог Орсо от Талинс. С черни дрехи и още по-черно изражение.

Пред него беше коленичила странна и зловеща тълпа. Около триста души, от всякакви раси и с най-различен външен вид. В момента нямаха оръжия, но Шенкт предполагаше, че по принцип носят по много. Някои от тях познаваше по физиономия. Главорези. Убийци. Ловци на глави. Хора от неговата професия, стига да можеше човек да приравни бояджиите с майстор художник.

Той тръгна към подиума, без да бърза и без да гледа наляво или надясно. Мина покрай скупчените в полукръг убийци и спря точно на чертата. Видя как генерал Ганмарк мина покрай стражите и се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Орсо. Камерхерът застана до другото му рамо и загледа неодобрително.

Великият херцог изгледа продължително Шенкт и той отвърна на погледа му. Залата остана обгърната в потискащата тишина, характерна само за огромните помещения.

— Значи това е той. Защо не коленичи?

— Защото отказва — отвърна Ганмарк.

— Останалите коленичат. Какво те прави толкова специален?

— Нищо — отговори Шенкт.

— Но не коленичиш.

— Едно време коленичех. Преди години. Вече не.

Орсо присви очи.

— А ако някой те накара?

— Опитвали са се.

— И?

— Не коленича.

— Стой си тогава. Синът ми е мъртъв.

— Моите съболезнования.

— Не изглеждаш много тъжен.

— Не става дума за моя син.

Камерхерът почти се задави, но Орсо не отклони измъчените си очи от Шенкт.

— Виждам, че обичаш да казваш истината. Прямият съвет е ценен за могъщите хора. Идваш с най-високи препоръки.

Шенкт не каза нищо.

— Онова в Келн. Разбрах, че е твоя работа. Свършил си всичко сам. Разбрах, че остатъците били практически неразпознаваеми.

Шенкт не каза нищо.

— Не го потвърждаваш.

Шенкт го изгледа в очите и не каза нищо.

— Но и не отричаш.

Ново мълчание.

— Харесват ми мълчаливите. Човек, който не бърбори пред приятелите си, няма да издаде нищо на враговете.

Тишина.

— Синът ми е убит. Изхвърлен от прозорците на бардак, като боклук. Много от приятелите му, мои поданици, също са убити. Зет ми, негово величество кралят на Съюза, едва успял да се спаси от горящата сграда. Соториус, дъртият канцлер на Сипани, техен домакин, вдига ръце и казва, че не може да направи нищо. Предаден съм. Разярен съм. И посрамен. Аз! — Внезапният му вик отекна в залата и всички потръпнаха.

Всички освен Шенкт.

— Отмъстете — каза той.

— Ще отмъстя! — Орсо удари облегалката на престола си с юмрук. — Бързо и ужасяващо.

— За бързо не мога да обещая. Ужасяващо — да.

— Тогава нека да е бавно, помитащо и безмилостно.

— Може да се наложи да навредя на ваши поданици и собствеността им.

— Каквото е необходимо. Искам главите на извършителите. На всеки мъж, жена и дете, които са замесени. Прави каквото трябва, но ми донеси главите им.

— Ще ги донеса.

— Какъв аванс искаш?

— Никакъв.

— Съвсем никакъв?

— Ако свърша работата, ще ми платите сто хиляди за извършителя и по двайсет хиляди за съучастник до максимум от четвърт милион. Това е цената ми.

— Доста висока! — изписка камерхерът. — Какво ще правиш с толкова пари?

— Ще ги броя и ще се смея, защото богаташът не трябва да отговаря на въпросите на идиоти. Няма да откриете работодател, който е останал недоволен от мен. — Шенкт кимна към коленичилата тълпа. — Разбира се, може да платите по-малко, на по-нисшите.

— Ще го направя — отвърна Орсо. — Ако някой от тях открие пръв убийците.

— Тези условия ме устройват, ваше превъзходителство.

— Добре — изръмжа херцогът. — Тръгвай. Всички тръгвайте! Донесете ми отмъщение!

— Свободни сте! — извика камерхерът.

Убийците се надигнаха с шумолене и тракане. Шенкт се обърна и тръгна към големите врати, без да бърза и без да гледа нито наляво, нито надясно.