Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Аха! Конферансието на тазвечерния убийствен цирк! — Морвийр се подсмихваше от перилата на стълбището. Дей стоеше до него и белеше портокал.

— Нашите отровители! Жалко, че сте оцелели. Какво стана?

Морвийр сбърчи устни.

— Нашата скромна роля бе да отстраним стражите на горния етаж. Направихме го с абсолютна скорост и дискретност. След това не бяхме желани в сградата. Точно обратното. Нашата работодателка не ни се доверява напълно. Беше загрижена, че ще предизвикаме безразборно клане.

Коска сви рамене.

— Клането по принцип е безразборно.

— Както и да е, отговорностите ти свършиха. Никой няма да има нещо против, ако приемеш този подарък от мен.

Морвийр хвърли нещо проблясващо в тъмнината. Коска го хвана инстинктивно във въздуха. Метална манерка с плискаща се течност. Като тази, която носеше обикновено. Не помнеше къде я бе заложил… В спомените му изплува образът на студен метал и силен алкохол и устата му се напълни със слюнка. Питие, питие, питие…

Отвъртя капачката почти наполовина, преди да се спре.

— Би било разумно да не приемам дарове от отровител.

— Единствената отрова вътре е от тази, която поглъщаш от години. Същата, от която никога няма да се откажеш.

Коска вдигна манерката.

— Наздраве. — Наклони я, изля алкохола на пода и я хвърли в ъгъла. Все пак запомни мястото, в случай че останеха няколко капки. — Нашата работодателка няма ли я? А северняшкото й кученце?

— Не. Може би трябва да обмислим вероятността да не се появят.

— Прав е. — Витари беше черна фигура на прага на кухнята. — Има голяма вероятност двамата да са мъртви. Какво ще правим тогава?

Дей си погледна ноктите.

— Аз например ще си изплача очите.

Морвийр имаше други планове.

— Да обсъдим как ще си разделим парите на Муркато…

— Не. — По някаква причина Коска беше силно раздразнен от тази мисъл. — Ще изчакаме.

— Това място не е безопасно. Някой от изпълнителите може да е заловен от властите. Може би в момента ни издава.

— Вълнуващо, нали? Казах, че ще изчакаме.

— Ти чакай, като искаш, но аз…

Коска хвърли ножа си с едно ловко движение. Острието изсвистя в мрака и се заби в стената на педя от лицето на Морвийр.

— Ето един подарък от мен.

Отровителят повдигна вежда.

— Не ми харесва пияници да ме замерят с ножове. Ами ако мерникът ти не беше точен?

Коска се ухили.

— Не беше. Ще чакаме.

— За човек с толкова известни проблеми с лоялността, намирам привързаността ти към жена, която вече те е предавала, за… смайваща.

— И аз. Но винаги съм бил непредсказуемо копеле. Може би се променям. Може би съм се заклел да изтрезнея и отсега нататък да спазвам думата си.

— Да бе — изсумтя Витари.

— И колко ще чакаме? — настоя Морвийр.

— Предполагам, че ще ти кажа кога може да се махнеш.

— А ако предположим, че реша да тръгна по-рано?

— Не си толкова умен, колкото претендираш. — Коска го изгледа в очите. — Но не си и чак толкова глупав.

— Всички да се успокоят — изръмжа Витари с най-неуспокояващия възможен глас.

— Не приемам заповеди от теб, скумрио!

— Може би трябва да те науча…

Вратата на склада се отвори с трясък и нахлуха две фигури. Коска извади острието от бастуна си, веригата на Витари издрънча, а Дей измъкна отнякъде малък арбалет и се прицели към прага. Новодошлите обаче не бяха представители на властите. Бяха Тръпката и Монца, мокри и мръсни, задъхани, сякаш ги бяха преследвали през половината Сипани. Може би наистина беше така.

Коска се ухили.

— Само трябва да й споменеш името, и тя се появява! Господин Морвийр тъкмо обясняваше как трябва да си разделим парите ти, в случай че си изпепелена в останките на „Кардоти“.

— Съжалявам, че ви разочаровах — изхриптя тя.

Морвийр изгледа мръсно Коска.

— Уверявам те, че въобще не съм разочарован. Имам сериозен интерес да оцелееш, защото ми дължиш хиляди монети. Просто обмислях всички вероятности…

— Най-добре е да си подготвен — каза Дей, свали арбалета и се върна към портокала.

— Винаги предпазливостта на първо място.

Монца се заклати през склада, влачеше единия си гол крак. Зъбите й бяха стиснати здраво, знак, че изпитва болка. Дрехите й, които и без това не бяха оставяли много на въображението, бяха съвсем разкъсани. Коска видя дългия червен белег на бедрото, друг през рамото, трети на ръката. Дясната й ръка беше разкривена и притисната към хълбока, сякаш за да я скрие от поглед.

При вида на тези следи от насилие го заля неочакван гняв. Все едно виждаше полуунищожена картина, на която винаги се бе възхищавал. Може би картина, която някога се бе надявал да притежава? Това ли беше? Свали палтото си и й го подаде, докато тя минаваше покрай него. Монца не му обърна внимание.