Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Сега какво?

Старият наемник го изгледа с трескав поглед.

— Защо мислиш, че знам шибания отговор?

Помещението беше дълго и тясно, осеяно с възглавници и преградни пердета, осветено от трепкащи лампи. Миришеше на сладникав хъск. Звуците на насилие, идещи от двора, бяха приглушени. Някой похъркваше. Някой се подхилваше. До отсрещната стена стоеше мъж с маска с клюн, с лула в ръце и щастлива усмивка на лицето.

— Ами другите? — изсъска Тръпката.

— Мисля, че вече сме всеки за себе си. — Коска опитваше да избута един скрин до вратата, която се тресеше от удари. — Къде е Монца?

— Няма ли да влязат през игралната зала? Няма ли… — Нещо се разби в прозореца и разпиля стъкла в помещението. Тръпката се дръпна в сумрака, сърцето му биеше така силно, че отекваше в черепа му като чук. — Коска? — Само пушек и мрак, трептящи пламъчета на лампите и премигваща светлина от прозорците. Оплете се в някаква завеса и я изтръгна от закачалката. Пушекът дразнеше гърлото му. Пушек от хъск вътре и от пожар навън. Все повече и повече. Въздухът се беше замъглил.

Чуваше гласове. Удари и писъци отляво, сякаш побеснял бик блъскаше къщата.

— Заровете ми! Заровете ми! Копелета!

— Помощ!

— Извикайте някого!

— Горе! Кралят! На втория етаж!

Удряха вратата с нещо тежко и тя се тресеше. Някой се приближи към него.

— Извинете, може ли… — Тръпката го удари с щита и тръгна напред, към стълбите. Монца беше горе. На горния етаж. Чу как вратата се строши и в замъгленото помещение започнаха да се изливат фигури с бляскащи мечове. Един от мъжете посочи към него.

— Натам! Ето го!

Тръпката сграбчи една лампа с ръката с щита и я хвърли. Пропусна мъжа, но уцели стената. Стъклото се счупи и изпръска завесите с горящо масло. Хората се пръснаха, един запищя, защото ръката му бе подпалена. Тръпката побягна навътре в къщата, спъваше се в масички и възглавници. Усети как нечия ръка го сграбчва за глезена и я посече с меча. Залитна през сенките към врата, от чийто процеп долиташе лека светлина. Отвори я с рамо, очаквайки всеки миг да го пронижат в гръб.

Започна да изкачва витите стъпала по две наведнъж, дишаше тежко. Краката го заболяха, докато стигне стаите, където гостите правеха секс. Или шибаха, в зависимост от израза. По тапицирания коридор се зададе някакъв мъж и почти го блъсна. Двамата се взряха в маските си. Още едно от копелетата с лъскавите нагръдници. Хвана рамото на Тръпката с лявата си ръка и посегна да измъкне меча си, но си удари лакътя в стената.

Тръпката го прасна с глава инстинктивно и усети как му чупи носа с чело. Нямаше място за меча. Удари го с ръба на щита по бедрото, след което с коляно в топките и го засили надолу по стълбите. Продължи напред, без да спира. Закашля се.

Чуваше блъскането и писъците зад себе си.

— Кралят! Защитете краля! — Залитна. Мечът беше натежал в десницата му, щитът висеше на отпуснатата левица. Чудеше се кой е останал жив. Мислеше за жената, която бе убил на двора, за ръката, която бе строшил на вратата. Заклатушка се по коридора и махна с щита пред лицето си, за да разгони дима.

Под широките прозорци лежаха тъмните очертания на тела. Може би беше мъртва. Всички можеше да са мъртви. Всички. Чу кашляне. Пушекът беше изпълнил коридора и се кълбеше към тавана. Тръпката се намръщи. После видя жена. Жена с разчорлена черна коса и протегнати ръце.

Монца.

Задържа дъх и затича към нея, приведен ниско, под дима. Хвана я за кръста, а тя го сграбчи през врата. Лицето й беше омацано с кръв и сополи.

— Пожар — изхриптя тя.

— Насам. — Тръпката я дръпна към коридора, но спря.

От стълбището се задаваха двамина с нагръдници. Единият посочи към тях.

— Мамка му. — Спомни си макета. Задната стена на „Кардоти“ гледаше към Осми канал. Изрита прозореца с крак. Долу, под пушека, водата блестеше и отразяваше пламъците на пожара.

— Най-лошият си шибан враг — изръмжа през стиснати зъби.

— Арио е мъртъв — изхъхри Монца в ухото му. Тръпката хвърли меча си и я сграбчи. — Какво… — Изхвърли я през прозореца и чу ужасения й писък. Изтръгна щита си, метна го към двамата мъже, които тичаха към него, и скочи след нея.

Пушекът се носеше около него. Вятърът разроши косата му и шибна насълзените очи и отворената уста. Той удари водата с крака и потъна. В мрака заплуваха мехурчета. Студът го преряза и почти го накара да си поеме въздух. Не знаеше къде е горе и къде е долу и си удари главата в нещо.

Нечия ръка го сграбчи под челюстта, дръпна го и изкара лицето му в нощта. Той си пое въздух. Влачеха го през канала, а той кашляше, и от пушека, и от водата, и от миризмата на гнило от канала. Започна да се мята.