Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Зяпачите бяха спрели да обиждат и гледаха бойците със затаен дъх. Разкъсваха се от желание да гледат от по-близо и да стоят по-далече при всяко замахване на оръжията. И те усещаха нещо във въздуха. Като натежало преди буря небе. Истински убийствен гняв.

Оркестърът беше влязъл в играта. Гъдулката изскърцваше, когато Тръпката замахнеше, а тъпанът думкаше при всеки удар на Сивокосия, допринасяйки за почти непоносимото напрежение.

Определено опитваха да се убият и Коска нямаше представа как да ги спре. Намръщи се, когато бухалката удари за пореден път щита на Тръпката и почти го събори. Погледна разтревожено към цветните прозорци над двора.

Нещо му подсказваше, че тази вечер няма да се разминат само с два трупа.

Труповете на двамата стражи лежаха до вратата. Единият гледаше нагоре към тавана. Другият лежеше по очи. Не изглеждаха мъртви. Все едно спяха. Монца се шляпна по лицето, за да прогони ефекта от хъска. Вратата се клатеше пред нея и една ръка с ръкавица посегна към дръжката. По дяволите! Тя трябваше да го направи. Остана така, олюлявайки се, чакаше ръката да се махне.

— А! — Това беше нейната ръка. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Монца залитна и почти щеше да падне по лице. Стените около нея започнаха да се топят и размиват като водопади. Пламъците в огнището сияеха като кристали. Единият прозорец беше отворен и отвън долиташе музика и крясъци. Можеше да види звуците, които се виеха покрай стъклото и плуваха през непрекъснато променящото се пространство към ушите й.

Принц Арио лежеше на леглото гол, с разперени ръце. Главата му се извъртя към нея, перата на маската хвърляха дълги сенки по осветената стена.

— Още ли? — измърмори той и отпи мързеливо от бутилката.

— Надявам се… че не сме ви изтощили… все още. — Гласът й идеше сякаш от много далеч. Тя заплува към леглото, като голям кораб в червеното море на килима.

— Мисля, че ще мога да се отзова — каза Арио и дръпна оная си работа. — Но ти имаш предимство над мен. — Той махна към нея. — Твърде си облечена.

— Аха. — Тя махна кожената пелерина от раменете си и я остави да падне на пода.

— Свали ръкавиците. — Той махна с ръка. — Не ми харесват.

— И на мен. — Монца започна да ги издърпва от лактите. Арио се взираше в дясната й ръка. Тя я вдигна пред лицето си и примигна. Имаше дълъг розов белег отстрани. Дланта беше премазана, пръстите изкривени, а кутрето стърчеше упорито напред.

— А. — Беше забравила за това.

— Осакатена ръка. — Арио запълзя по леглото към нея. Перата и членът му се клатеха в такт с движението на бедрата. — Колко ужасяващо… екзотично.

— Нали? — Споменът за ботуша на Гоба, премазващ ръката, изплува пред очите й и я отрезви за миг. Усети, че се усмихва. — Няма нужда от това. — Хвана перата, свали маската от главата му и я хвърли към ъгъла.

Арио се усмихна. Около очите му имаше розови белези от маската. Тя се взря в лицето му и усети как замайването от хъска се изпарява. Пред нея беше мъжът, който прониза брат й, изхвърли го от терасата и се оплакваше, че е бил одраскан. Точно пред нея. Наследникът на Орсо.

— Колко грубо. — Той се надигна от леглото. — Трябва да ти дам урок.

— А може би аз трябва да ти дам.

Той се приближи толкова, че можеше да подуши потта му.

— Дръзко е да ми се опълчваш. Много дръзко. — Посегна и прокара пръст по ръката й. — Малко жени са толкова дръзки. — Застана още по-близко и пусна ръка към цепката на полата й, нагоре по бедрото, стисна я за задника. — Имам чувството, че те познавам.

Монца хвана ръба на маската с осакатената си ръка.

— Познаваш ме? — Плъзна другата си ръка към гърба и напипа дръжката на единия нож. — Разбира се, че ме познаваш.

Махна маската си. Усмивката на Арио застина, и очите му пробягаха по лицето й. След това се оцъклиха.

— Стра…

— Сто монети на следващото хвърляне! — извика Полумесеца и вдигна високо заровете. Помещението се смълча, защото всички се обърнаха да го гледат.

— Сто монети. — Това не означаваше нищо за Дружелюбния. Той не играеше със собствени пари, а и го интересуваха само по отношение на броенето. Загубите и печалбите бяха без значение.

Полумесеца разклати заровете в юмрука си.

— Хайде, скапани лайна! — Хвърли ги и те заподскачаха по масата.

— Пет и шест.

— Ха! — Приятелите му се зарадваха и започнаха да го поздравяват, все едно бе постигнал голямо нещо, като бе хвърлил едни числа вместо други.

Онзи с маската на кораб вдигна ръце нагоре.