Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да избере по-лекия“, пишеше Столикус. Едва ли имаше предвид подобни обстоятелства, но в момента това нямаше значение. Тя се отпусна на завивките в странна поза. След това очите й се спряха на лулата.

„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да потърси трети“, пишеше Фаранс.

— Изглеждате нервен — измърмори тя.

Кралят беше стигнал до крака на леглото.

— Трябва да призная, че от доста време не съм посещавал… подобно място.

— Нещо за успокояване? — Тя го загърби, преди да успее да откаже, и започна да пълни лулата. Не й отне много време. Все пак го правеше всяка вечер.

— Хъск? Не съм сигурен…

— И за това ли ви трябва позволение от жена ви? — Монца му подаде лулата.

— Не, разбира се.

Изправи се и поднесе пламъка на лампата към лулата. Първото му дръпване беше изкашляно веднага. Второто също. Все пак успя да задържи третото и издиша кълбо бял пушек.

— Твой ред е. — Подаде й лулата и седна на леглото. Пушекът продължаваше да се вдига и дразнеше ноздрите й.

— Аз… — Как само й се искаше. Чак трепереше от нужда. — А… — Беше в ръцете й. Но сега не му беше времето. Трябваше да запази самоконтрол.

Устните му се извиха в безобидна усмивка.

— На теб чие позволение ти трябва? Обещавам, че няма да кажа…

Тя поднесе пламъка, вдъхна дима и усети как прогаря дробовете й.

— Скапани ботуши — каза кралят, докато се опитваше да ги смъкне. — Не са ми по мярка. Плащаш… сто марки… за ботуши… и би трябвало поне да са… — Единият се измъкна и полетя към стената. Монца откри, че й е трудно да стои права.

— Още? — И му подаде лулата.

— Защо не?

Монца загледа пламъка на лампата. Лъскав, сияещ като безценно бижу. Семената от хъск, които от кафяво преминаваха в червено и накрая ставаха на пепел. Кралят издиша сладникавия пушек в лицето й и тя затвори очи и пое с цяло гърло. Главата й се въртеше.

— Ох.

— А?

Той се огледа.

— Това е…

— Да. Така е. — Стаята сияеше. Болката в краката се бе превърнала в приятно гъделичкане. Голата й кожа потръпваше. Тя се отпусна на чаршафите. Само тя и кралят на Съюза, на грозно легло в бардак. Кое можеше да е по-комфортно?

Кралят бавно облиза устни.

— Жена ми. Кралицата. Знаеш. Нали ти споменах? Тя не винаги…

— Съпругата ти харесва жени — осъзна, че казва Монца. След това избухна в смях и трябваше да изтрие сополите си. — Много ги харесва.

Очите му бяха порозовели зад маската. Изгледа я бавно.

— Жени ли? За какво говорехме? — Той се наведе към нея. — Вече не съм нервен. — Положи непохватно ръка на крака й. — Мисля… — Езикът му се плетеше в устата. — Мисля… — Очите му се подбелиха и той падна с разперени ръце на леглото. Маската падна. Лекото му похъркване отекна в ушите на Монца.

Изглеждаше толкова спокоен. Искаше й се да легне до него. Непрекъснато мислеше, мислеше и се тревожеше. Имаше нужда от почивка. Заслужаваше я. Но имаше нещо, което не й даваше мира. Трябваше да го свърши. Какво беше? Стана на крака и се заклатушка.

Арио.

— Да, вярно е. — Заряза негово величество на леглото и тръгна към вратата. Стаята се люлееше. Подло копеле. Наведе се и отчупи едното токче, като почти щеше да падне. Хвърли го и то бавно заплува във въздуха, като котва, спускаща се във вода. Трябваше да отвори насила очи и да погледне към вратата, защото виждаше мозайка от синьо стъкло между себе си и света, а свещите сияеха така ослепително…

Морвийр кимна на Дей и тя му отвърна. Черна фигура, приклекнала в мрачния таван, със съвсем лека светлина върху усмивката й. Зад нея гредите и подпорите бяха едва различими очертания.

— Аз ще се оправя със стражите пред Кралските покои — прошепна той. — Ти… поеми другите.

— Добре, но кога?

Кога беше най-важният въпрос. Той погледна през дупката, стиснал тръбичката в ръка, пръстите на другата му се търкаха в палеца. Вратата на Кралските покои се отвори и Витари мина между пазачите. Намръщи се и тръгна по коридора. Нямаше следа от Муркато, Фоскар и каквото и да било друго. Морвийр беше сигурен, че това определено не е част от плана. Разбира се, щеше да убие стражите. Бяха му платили за това, а той винаги изпълняваше договорите. Едно от многото неща, които го отличаваха от негодниците като Никомо Коска. Но кога, кога, кога…

Морвийр се намръщи. Беше сигурен, че чува тихо мляскане.

— Пак ли ядеш?

— Само кифличка.

— Спри се! Работим, да му се не види! Опитвам се да мисля! Не може ли да искам поне мъничко професионализъм?