Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Коска се усмихна и потупа северняка по рамото.

— Знам! Не е ли вълнуващо, когато организираш празненство и се изсипят повече гости от очакваното? Някой е популярен!

Тръпката хич не беше развеселен.

— Едва ли сме ние! Как ще запазим контрол над такава обстановка?

— Защо мислиш, че имам отговор? От собствен опит знам, че животът рядко завива в посоката, която очакваш. Трябва да се съобразим с обстоятелствата и да опитаме да постигнем най-доброто.

— Уж щеше да има само шестима телохранители. А тези какви са? — Севернякът кимна към мрачната група в ъгъла. Мъже с блестящи нагръдници над черните кожени жакети, със сериозни стоманени маски, сериозни мечове и дълги ками на кръста. Челюстите им също бяха сериозно стиснати. Очите им непрекъснато обикаляха двора, сякаш търсеха заплаха.

— Хм — подсмихна се Коска. — И аз се чудех същото.

— Чудеше се? — Големият юмрук на северняка стисна неприятно рамото му. — Кога чуденето ще се превърне в осиране?

— Често се чудя. — Коска се отърси от ръката му. — Странно. Просто не се плаша. — Тръгна през тълпата, тупаше гърбове, поръчваше напитки, посочваше забавления и ръсеше шегички. Беше във вихъра си. Пороци, лукс и опасност.

Боеше се от старостта, от провала, от предателството и излагането. Но пък никога не го беше страх преди битка. Най-щастливите му моменти бяха, когато очакваше сражението да започне. Когато гледаше гуркулските пълчища пред стените на Дагоска. Разгръщането на силите на Сипани преди Битката за Островите. Контраатаката на защитниците на Мурис. Най обичаше опасността. Притесненията за бъдещето изчезваха. Провалите на миналото се стапяха. Оставаше само славното настояще. Затвори очи и пое дъх, усещаше приятно гъделичкане в гърдите. Заслуша се във възбудения говор на гостите. Вече дори не му се пиеше толкова.

Отвори очи и видя как двама мъже влизат през портата, а останалите се отдръпват да им направят път. Негово височество принц Арио носеше ален жакет с натруфени копринени ръкави, които подсказваха, че едва ли ще свърши нещо сам. От златната му маска стърчаха разноцветни пера, разперени като опашка на паун.

— Ваше височество! — Коска свали шапката си и се поклони. — За нас е истинска чест да ви посрещнем.

— Така е — каза Арио. — Както и брат ми. — И махна към мъжа до себе си. Фоскар бе облечен в безукорно бяло, маската му изобразяваше половин златно слънце. Оглеждаше се колебливо. Беше си пуснал брада, която доста му отиваше. — Да не говорим за нашия общ приятел господин Сулфур.

— Уви, не мога да остана. — Зад двамата братя се бе появил незабележителен тип. Имаше къдрава коса, прости дрехи и се усмихваше мило. — Много работа. Няма време за отдих, разбирате. — Усмихна се на Коска. Зад простичката маска очите му бяха с различен цвят, синьо и зелено. — Трябва да тръгна за Талинс тази вечер и да говоря с баща ви. Не можем да позволим на гуркулите да вземат предимство.

— Разбира се. Проклети гуркулски копелета. Приятен път, Сулфур. — Арио му кимна.

— Приятен път — повтори Фоскар и Сулфур излезе през портата.

Коска върна шапката на главата си.

— Добре дошли и на двама ви! Моля, наслаждавайте се на забавленията! Всичко е на ваше разположение! — Приближи се още крачка и докара палава усмивка. — Горният етаж е резервиран за вас и брат ви. Мисля, че ваше височество ще открие в Кралските покои специална изненада.

— Е, братко. Да видим дали ще успеем да те отърсим от грижите. — Арио се намръщи към оркестъра. — Тази жена не успя ли да намери по-добра музика?

Тълпата се раздели, за да пропусне братята. Няколко развеселени господа ги последваха, както и още четирима от стражите с мечове и брони. Коска се намръщи, докато влизаха в игралната зала.

Никомо Коска със сигурност не изпитваше страх. Но беше благоразумно да се разтревожи умерено при вида на добре въоръжените мъже. Все пак Монца настояваше за контрол. Приближи се до входа и докосна един от стражите.

— Не пускай повече хора. Препълнени сме. — Затвори портата пред слисаното лице на мъжа, превъртя ключа и го пусна в джоба си. Сулфур, приятелят на принц Арио, щеше да е последният преминал през прага тази вечер.

Махна с ръка към оркестъра и викна:

— Дайте нещо по-живичко, момчета! Тук сме да забавляваме хората!

Морвийр коленичи прегърбен в тъмнината на тавана и надникна към двора. Мъже с претенциозни облекла се събираха на групи и се разпръскваха, образувайки постоянен поток към двете врати на къщата. Сияеха и блещукаха на светлината на лампите. В нощта се носеха възбудени възклицания, приглушен говор, лоша музика и искрен смях, но Морвийр не беше в настроение да празнува.