Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Мога да се справя с Арио. Чакам този момент от доста време.

— Знам, но… ако искаш да съм по-наблизо…

— Съсредоточи малкото си ум върху контролирането на събитията тук. Аз ще се тревожа за себе си.

— Тревожа се толкова много, че мога да ти дам назаем.

— Мислех, че си оптимист — подметна тя през рамо, докато се отдалечаваше.

— Май успя да ме отучиш — измърмори Тръпката. Не харесваше, когато му говореше по този начин. Но пък беше още по-гадно, когато не му говореше въобще. Видя, че Сивокосия му се мръщи, и размаха гневно пръст. — Не стой там! Давай да очертаем скапания кръг, преди да умрем от старост!

Монца не се чувстваше комфортно, докато вървеше през игралната зала с Коска. Не беше свикнала с високите токчета. Освен това мразеше корсети, а две от ребрата на нейния бяха заменени с тънки кинжали. Остриетата бяха между лопатките й, а дръжките им точно на кръста. Глезените, колената и бедрата вече я боляха. Както обикновено я налегна желание за лула, но тя го прогони. През последните месеци беше изтърпяла достатъчно болка. Още малко щеше да е скромна цена, стига да успееше да се добере до Арио. Достатъчно близо, че да го наръга в лигавото лице. Самата мисъл за това вдъхна живот в стъпките й.

Карлот дан Айдър ги очакваше в дъното на помещението, между две покрити маси за карти. Носеше червена рокля, достойна за императриците от легендите.

— Я ни виж само — присмя се Монца. — Генерал, облечен като курва, и курва, облечена като кралица. Тази вечер всеки се преструва на нещо.

— Така е в политиката. — Любовницата на Арио се намръщи към Коска. — Кой е този?

— Магистър Айдър, колко приятна и неочаквана чест. — Старият наемник се поклони, като свали шапка, и се видя потната му оредяла коса. — Не съм си представял, че може да се срещнем отново.

— Ти? — Айдър го изгледа студено. — Трябваше да се сетя, че ще се появиш и ти. Мислех, че си умрял в Дагоска!

— И аз. Но се оказа само, че съм много, много пиян.

— Не толкова, че да не можеш да ме предадеш.

Старият наемник сви рамене.

— Винаги е срамно, когато честните хора биват предадени. Но когато се случи на коварните, не можеш да не усетиш… някаква висша справедливост. — Ухили се на Айдър и Монца. — Трима толкова лоялни хора на една страна? Нямам търпение да видя какво ще се случи.

Монца предполагаше, че ще е доста кърваво.

— Кога ще пристигнат Арио и Фоскар?

— Когато приключи балът на Соториус. Някъде към полунощ, може би малко след това.

— Ще чакам.

— Противоотровата — изсъска Айдър. — Свърших моята част.

— Ще я получиш, щом получа главата на Арио. Не преди това.

— Ами ако нещата се объркат?

— Ще загинеш заедно с нас. Надявай се, че всичко ще е както трябва.

— Какво ще ви спре да ме оставите да умра?

— Зашеметяващата ми репутация за честност и добрина.

Изненадващо, но Айдър не се засмя.

— Исках да постъпя правилно в Дагоска. — Тя посочи с пръст гърдите си. — Исках да сторя правилното! Да спася хората! Виж какво ми костваше!

— Може би е урок за правенето на добрини. — Монца сви рамене. — Аз нямам подобни проблеми.

— Шегувай се! Знаеш ли какво е да живееш в постоянен страх?

Монца пристъпи към нея и тя се дръпна към стената.

— Да живея в страх? — Маските им почти се допряха. — Добре дошла в шибания ми живот! Сега спри да хленчиш и се усмихвай за Арио и останалите копелета! — Снижи гласа си до шепот. — След това ми го доведи. Него и брат му. Направи каквото ти казвам и може да има щастлив край.

Знаеше, че и двете се съмняват. Тазвечерното празненство едва ли щеше да има особено щастлив край.

Дей завъртя свредела за последно и го измъкна внимателно. В тъмнината на тавана нахлу лъч светлина и освети бузата й. Тя се усмихна на Морвийр и това върна внезапен спомен за усмихнатото лице на майка му на светлината на свещите.

— Готово.

Сега не беше време за носталгия. Той преглътна напиращата емоция и пропълзя внимателно по гредите. Гледката на черен крак, пробил тавана, щеше да предизвика сериозна тревога в синовете на Орсо и техните телохранители. Надникна през дупката и видя част от коридора, покрит със скъп гуркулски килим, и двете високи врати. На по-близката имаше резбована корона.

— Чудесно позициониране, скъпа. Кралските покои. — Оттук можеше да наблюдава стражите пред двете врати. Посегна към палтото си и се намръщи. Започна да опипва джобовете с напираща паника.

— Проклятие! Забравил съм си тръбичката. Как…