Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Аз взех още две за всеки случай.

Морвийр притисна ръка към гърдите си.

— Слава на Орисиите. Не! Майната им на Орисиите. Благодарности за доброто планиране. Къде щях да съм без теб?

Дей се усмихна с обичайната невинност.

— Пак на същото място, но с не толкова чаровна компания. Винаги предпазливостта на първо място.

— Така е. — Той понижи глас. — Ето, идват. — Появиха се Муркато и Витари, маскирани, гримирани и облечени, или по-скоро разсъблечени, като останалите служителки на заведението. Витари отвори вратата с короната и влезе. Муркато погледна за миг към тавана, кимна и я последва. — Вътре са. Засега всичко е по план. — Разбира се, имаше предостатъчно време за бедствия. — Как е дворът?

Дей пропълзя по корем към другия край и погледна през дупките, които бяха пробили, за да наблюдават двора.

— Май са готови за посрещане на гостите. Сега какво?

Морвийр пропълзя към малкото прозорче и разчисти паяжините с ръка. Слънцето залязваше над назъбените покриви и хвърляше последен проблясък над Града на шепотите.

— Скоро ще започне маскеният бал на Соториус. — От другата страна на канала зад „Кардоти“ започваха да палят факли. Светлината се изливаше от прозорците на тъмните сгради към синьото вечерно небе. Морвийр избърса паяжините от пръста си с лека погнуса. — Ще седим в този мизерен таван и ще чакаме негово височество принц Арио.

По тъмно Къщата за удоволствия „Кардоти“ се превърна в нещо различно. Място, толкова отдалечено от реалността, колкото и луната. Игралната зала беше осветена от триста и седемнайсет трепкащи свещи. Дружелюбния броеше, докато ги поставяха на полилеите и ги закрепваха в лъскавите свещници по стените.

Игралните маси бяха без покривки. Едно от крупиетата разбъркваше картите, друго гледаше в празното, а трето внимателно подреждаше чиповете. Дружелюбния броеше мълчаливо с него. В другия край стар мъж смазваше колелото на късмета. Като гледаше шансовете, колелото съвсем не беше късметлийско за играчите. Това беше странното в комара. Шансовете винаги бяха срещу играча. Може да печелиш понякога, но не и в дългосрочен аспект.

Всичко наоколо лъщеше и най-вече жените. Бяха облечени и маскирани, трансформирани от меката светлина на свещите в почти нечовешки създания. Дълги напудрени крайници, искрящи очи зад процепите на маските, устни и нокти в тъмночервено, като кръв от фатална рана.

Въздухът беше пълен със странни и плашещи миризми. В Убежището нямаше жени и Дружелюбния беше доста притеснен. Успокояваше се, като хвърляше заровете постоянно и прибавяше резултата. Беше стигнал до четири хиляди двеста и… Една от жените мина покрай него, роклята й се влачеше по скъпия гуркулски килим. Дългият й гол крак се подаваше през цепката с всяка стъпка. Двеста и… Очите му бяха притеглени към крака, а сърцето заби съвсем ускорено. Двеста и… двайсет и шест. Успя да върне поглед към заровете.

Три и две. Съвсем нормално и нестряскащо. Стегна се и хвърли поглед към прозореца. Отвън, на двора, първите гости бяха започнали да пристигат.

— Добре дошли, приятели, добре дошли в „Кардоти“! Имаме всичко, от което се нуждаят порасналите момчета! Зарове и карти, игрите на умения и късмет са ето там! За тези, които искат да се отдадат в прегръдката на хъска, е онази врата! Вино и твърд алкохол на корем. Пийте, приятели! В двора ще има най-различни забавления цяла вечер! Танци, жонглиране, музика… дори малко насилие, за тези от вас, които обичат кръвопролития! Колкото до компаньонките… ще ги намерите из цялата къща…

В двора се изливаше вълна от маскирани и наконтени мъже. Мястото почваше да се пълни, въздухът кънтеше от гласовете им. Оркестърът беше подкарал весела мелодия в единия ъгъл. Жонгльорите премятаха искрящи чаши в другия. Час по час някоя от жените минаваше, прошепваше нещо на даден посетител и го отвеждаше към къщата. И към горния етаж, несъмнено. Коска се чудеше… дали би могъл да изчезне за малко.

— Очарователно — прошепна той и поздрави с накланяне на шапката си една жилава блондинка.

— Гледай си гостите! — изръмжа тя злобно.

— Само опитвам да приповдигна настроението, скъпа. Само опитвам да помогна.

— Като искаш да помогнеш, вземи да направиш една-две свирки! Аз едва насмогвам! — Някой я докосна по рамото, тя се обърна с лъчезарна усмивка, хвана го за лакътя и се отдалечи.

— Кои са всичките тези? — прошепна Тръпката в ухото му. — Бяха ни казали, че ще дойдат само петдесетина, слабо въоръжени и без желание за съпротива. В момента сигурно са два пъти повече!