Джо Абъркромби: Отмъщението на Монца

Тя го изгледа. Дълго. Сини очи, студени. Гледаше го като първия път, когато се срещнаха. Сякаш нищо, което направеше, не можеше да я изненада.

— Не.

— А? — Това беше неочаквано. Сякаш почти го разочарова. — Тогава какво?

— Можеш да си вървиш.

Той примигна.

— Какво?

— Върви си. Свободен си.

— Не мислех, че още ти пука за мен.

— Кой казва, че някога ми е пукало? Това е за мен, не за теб. Наситих се на отмъщение.

Тръпката изсумтя.

— Кой би си помислил? Касапина на Каприл. Змията на Талинс. През цялото време била добра жена. Мислех, че от добрините няма полза. Нали милостта и страхливостта уж бяха едно и също.

— Тогава да речем, че съм страхлива. Мога да живея с това. Но не се връщай тук. Страхливостта ми си има граници. — Тя свали пръстена си, онзи с големия червен рубин, и го хвърли на мръсната слама в краката му. — Вземи го.

— Добре. — Наведе се, вдигна го и го обърса с ризата си. — Не съм горделив. — Монца се обърна и тръгна към осветеното стълбище. — Значи така свършваме, а? — подвикна Тръпката след нея. — Това ли е краят?

— Да не мислиш, че заслужаваш нещо по-добро?

И излезе.

Той нахлузи пръстена на кутрето си и погледна блещукащия камък.

— Нещо по-лошо.

— Мърдай — изръмжа единият страж и махна с извадения си меч.

Тръпката се ухили.

— О, изчезвам, не се притеснявайте. Наситих се на Стирия.

Усмихваше се, докато вървеше по тъмния тунел и по моста, водещ извън Фонтецармо. Почеса сърбящия белег и пое дълбока глътка студен, свободен въздух. Като се вземеше предвид всичко и с оглед на крайно лошия му късмет, май се бе измъкнал добре. Вярно, че бе загубил окото си в Стирия. Вярно, че напускаше не по-богат, отколкото като слезе на брега. Но беше по-добър човек. В това не се съмняваше. По-мъдър. Преди беше най-лошият си враг. А сега — на всички останали.

Нямаше търпение да се върне в Севера и да си намери подходяща работа. Можеше да спре в Уфрит и да посети стария си приятел Восула. Заслиза по планината, все по-далече от крепостта, ботушите му хрущяха по сивия чакъл.

Зад него изгревът имаше цвят на кръв.

Както винаги на четиримата, без които нямаше да се получи:

Брен Абъркромби, чиито очи са подпухнали от четене.

Ник Абъркромби, чиито уши подпухнаха от слушане.

Роб Абъркромби, чиито пръсти подпухнаха от отгръщане на страниците.

Лу Абъркромби, чиито ръце се схванаха да ме прегръща.

След това сърдечни благодарности:

На всички сърдечни и талантливи хора от издателство „Голанц“ и техния партньор „Орион“, и по-специално на Саймън Спантън, Джо Флечър, Джон Уиър, Марк Стей и Джон Уд. Разбира се, и на всички, които помогнаха в публикуването, рекламирането, превеждането и най-вече в продаването на моите книги, където и да са по света.

На художниците, които успяха да ме направят някак си по-класен: Дидие Графе, Дейв Синиър и Лора Брет.

На редакторите оттатък Голямата вода: Деви Пилай и Лу Андерс.

На останалите сериозни професионалисти, които осигуриха множество мистериозни услуги: Робърт Кърби, Дарън Търпин, Матю Еймъс, Лайънъл Болтън.

На всички писатели, с които съм се сблъсквал електронно или на живо, които помогнаха, посмяха се и дадоха няколко идеи за открадване, включително, но не ограничено до: Джеймс Баркли, Алекс Бел, Дейвид Девъро, Роджър Леви, Том Лойд, Джо Малоци, Джон Мийни, Ричард Морган, Адам Робъртс, Пат Ротфъс, Маркъс Саки, Вим Столк и Крис Удинг.

И накрая, но все пак на първо място:

За несекващата подкрепа, съвети, храна, пиене и редактиране далеч отвъд повелята на дълга, на моя редактор Гилиан Редфърн. Дано продължава все така. Все пак няма да пиша тия проклети книги сам…

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4917

Издание:

Джо Абъркромби. Отмъщението на Монца

Английска, първо издание

Превод: Красимир Вълков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-211-2