Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Ти?

— И ти, приятелю, и ти! Няма нищо по-ценно за владетеля на голям град от честен мъж, който може да брои.

Дружелюбния погледна за последно назад с копнеж. Портата вече изчезваше между дърветата.

— Може би ще го отворят отново някой ден.

— Може би. Но междувременно мога да се възползвам от благородните ти таланти във Визерин. Имам напълно основателни претенции за престола. Знаеш, че съм родом оттам. Ще има работа. Много… работа.

Дружелюбния се намръщи.

— Пиян ли си?

— Абсолютно, приятелю, като талпа. Много добра ракия. Отлежала гроздова. — Удари нова глътка и млясна. — Промяната, Дружелюбен… промяната е забавно нещо. Понякога хората се променят за добро. Понякога за лошо. А често, много често, стига да имат време и възможност… — размаха манерката за момент, след което сви рамене, — се променят обратно.

Няколко дни след като го затвориха, издигнаха отпред бесилки. Виждаше ги от малкото прозорче на килията, ако стъпеше на нара, надигнеше се на пръсти и притиснеше лице към решетките. Човек би се зачудил защо затворник би положил толкова усилия да се измъчва, но той го правеше. Може би това беше цялата идея. Голяма дървена платформа с централна греда и четири спретнати примки. На пода имаше капаци, така че само трябваше да ритнат ръчката и чупеха по четири врата наведнъж, сякаш трошаха съчки. Сериозна работа. Тук си имаха машини за засяване на реколтата, за печатане на хартия, а явно и за убиване на хора. Може би това имаше предвид Морвийр, като дрънкаше за науката преди месеци.

Обесиха няколко души веднага след падането на крепостта. Служители на Орсо, които бяха обидили някого и заслужаваха отмъщение. Двама от Хилядата меча. Явно бяха направили нещо наистина гадно, защото при разграбване принципно нямаше много правила за нарушаване. Но от доста време не бяха бесили никого. Седем седмици, или осем. Може би трябваше да брои дните, но какво значение имаше това? Беше почти сигурен какво предстои.

Всяка сутрин, когато слънчевата светлина пропълзеше в килията, Тръпката се чудеше дали това ще е денят, в който ще го обесят. Понякога му се искаше да не се бе обръщал срещу Монца. Но само защото нещата се бяха развили така. Иначе не изпитваше съжаление за стореното. Може би баща му нямаше да одобри. Вероятно брат му щеше да му се присмее и да каже, че не е очаквал нищо друго. Несъмнено, Руд Три дървета щеше да поклати глава и да каже, че справедливостта винаги възтържествува. Но Три дървета беше мъртъв — и справедливостта заедно с него. Братът на Тръпката беше копеле с геройско лице и присмиването му вече не значеше нищо. А баща му беше обратно в калта и го бе оставил да открие сам как да прави нещата. Толкова за добрите мъже и правилното нещо.

Понякога се чудеше дали Карлот дан Айдър се е измъкнала от ситуацията, в която я бе поставил провалът му, или Сакатия я е докопал. Чудеше се дали Монца е успяла да убие Орсо и дали това й е донесло удовлетворение. Чудеше се кое беше това копеле, което се появи от нищото и го хвърли през цялата зала. Вече едва ли щеше да получи отговор на тези въпроси.

Но знаеше, че животът си е такъв. Не винаги получаваш всички отговори.

Беше на прозореца, когато чу дрънченето на ключове по коридора и почти се усмихна с облекчение. Значи вече беше време. Скочи от нара. Десният крак още го болеше от ножа на Дружелюбния. Изправи се и загледа металната врата.

Не очакваше тя да се появи лично, но бе доволен, че е дошла. Доволен от възможността да я погледне още веднъж в очите, нищо че имаха тъмничаря и половин дузина стражи за компания. Несъмнено изглеждаше добре, не толкова хилава и не толкова намръщена.

Чиста, изрядна и богата. Като кралска особа. Беше трудно да повярва, че някога е имала вземане-даване с него.

— Виж се само — каза Тръпката. — Великата херцогиня Монцаро. Как, по дяволите, успя да се измъкнеш от цялата тая идиотщина?

— С късмет.

— Точно. На мен пък винаги ми е липсвал.

Тъмничарят отключи решетката и я избута със скърцане. Двама от стражите влязоха и стиснаха Тръпката за ръцете. Той не виждаше особен смисъл да се съпротивлява. Само щеше да се излага допълнително. Изведоха го в коридора и го изправиха пред нея.

— Ама голямо пътуване беше, нали? Аз и ти, Монца.

— Голямо пътуване — отвърна тя. — Но ти изгуби пътя, Тръпка.

— Не. Намерих себе си. Ще ме обесиш ли? — Не изпитваше особено задоволство от тази мисъл, но и не тъжеше много. Сякаш беше по-добре, отколкото да гние в килията.