Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Обречен съм — прошепна той тъжно. — Обречен да давам, да давам и да не получавам нищо насреща.

На вратата се почука и се чу гласът на Дей.

— Готов ли си?

— След малко.

— Всички се събират долу. Трябва да тръгваме към „Кардоти“. Да почваме приготовленията. Нали все разправяш колко е важно да си подготвен… — Сякаш говореше с пълна уста. Всъщност щеше да е изненада, ако не беше така.

— Ще ви настигна!

Чу как стъпките й се отдалечиха. Ето един човек, който се възхищаваше на уменията му и се отнасяше дори с повече уважение от очакваното. Осъзна, че е започнал да разчита много на нея, едновременно практически и емоционално. Може би повече, отколкото диктуваше предпазливостта.

Но дори човек с невероятните таланти на Морвийр не можеше да свърши всичко сам. Въздъхна тежко.

Изпълнителите убийци се бяха пръснали из склада. Общо двайсет и пет заедно с Дружелюбния. Трите гуркулски танцьорки седяха с кръстосани крака на пода. Две от тях бяха вдигнали котешките маски на черните си коси. Третата я беше спуснала на лицето си, пръстите й галеха дръжката на кинжал, а очите й проблясваха в цепките на маската. Оркестърът беше с черни жакети и клинове на сиви и жълти райета. Носеха маски във формата на ноти и упражняваха някаква мелодия — докарваха я почти сносно.

Тръпката беше с олющена кожена броня с козина по раменете и държеше тежък меч и кръгъл дървен щит. До него се извисяваше Сивокосия с желязна маска на лицето. Носеше голяма дървена бухалка с метални шипове. Тръпката говореше бързо на северняшки — обясняваше му как ще замахва и как трябва да реагира той.

Акробатите Барти и Кумел, с карирани трика, се караха на езика на Съюза; единият размахваше къс меч. Невероятния Ронко беше с маска в червено, оранжево и жълто, като бушуващ огън. Зад него тримата жонгльори подхвърляха ножове, които проблясваха в полутъмния склад. Останалите седяха на сандъци или на пода, точеха оръжия и дооправяха костюмите си. Дружелюбния едва позна Коска, който носеше кадифено сако със сребърна бродерия, цилиндър и дълъг черен бастун със златиста топка. Обривът на врата му беше замаскиран с грим. Посивяващите му мустаци бяха боядисани и засукани, ботушите излъскани до блясък, а очите му светеха повече от блестящите парченца стъкло на маската му.

Той тръгна към Дружелюбния с маниера на цирково конферансие.

— Приятелю, надявам се, че си добре. Отново ти благодаря, че ме изслуша сутринта.

Дружелюбния кимна и се помъчи да сдържи усмивката си. Имаше нещо почти магическо в хумористичната аура на Коска. Имаше самочувствието да говори, говори и да знае, че ще го чуят, ще го разберат и ще се засмеят, когато трябва. Това почти караше Дружелюбния сам да проговори. Коска му подаде нещо. Маска във формата на два зара, показващи единици, с дупки за очите на мястото на точките.

— Надявам се, ще приемеш да ръководиш масата за зарове тази вечер.

Дружелюбния взе маската с трепереща ръка.

— С най-голямо удоволствие.

Шантавият им отряд тръгна по сивите улици, тесните мостове, мрачните градини и влажните тунели. Коварната вода винаги беше наблизо. Тръпката сбърчи нос при миризмата на солена вода, носеща се от каналите.

Половината град беше с маски и костюми. Хората, които не бяха поканени на бала в чест на височайшите гости, бяха организирали собствени празненства и мнозина явно почваха от сутринта. Някои не бяха вложили особено старание в костюмите — празнични дрехи и обикновени маски около очите. Други се бяха престарали — с огромни панталони, високи обувки, златисти и сребърни маски, изобразяващи животински муцуни или идиотски усмивки. Напомняха му за лицето на Кървавия Девет, когато се биеше на дуела, и за дяволската му усмивка, омазана с кръв. Това не подейства добре на нервите му. Не помагаше и фактът, че носи броня, с каквато беше свикнал на север. Плюс тежък меч и щит, каквито по принцип използваше. Насреща им се зададе тълпа с жълта перушина и маски с клюнове. Хората пищяха като сърдити чайки. Това също се отрази зле на нервите му.

Понякога в мъглата зърваше и по-странни фигури, които издаваха странни звуци. Чудовища и гиганти. Ръцете го сърбяха и се сещаше как Страховития бе изскочил от мъглата при Дънбрек, сеейки смърт. Разбира се, това бяха просто тъпанари на кокили, но все пак го изнервяха. Когато човек си сложи маска, се случва нещо странно. Не само видът му се променя, но и действията. Понякога заприличва не на човек, а на нещо друго.