Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Коска вече гледаше към следващите в процесията.

— В името на Орисиите. Кои са тези млади богове?

Не можеше да се отрече, че бяха величествена двойка. Яздеха еднакви сиви коне с лекота и носеха отиващо си бяло и златно. Снежната рокля се спускаше от стройното й високо тяло и продължаваше назад, обсипана с бляскави пайети. Позлатената му броня беше излъскана до блясък, а простата корона имаше толкова голям скъпоценен камък, че Монца можеше да го различи от сто крачки.

— Невероятно шибано царствено — изсъска тя.

— Човек може да надуши величеството — изцепи се Коска. — Бих коленичил, стига колената ми да позволяваха.

— Негово августейшо величество върховният крал на Съюза. — Гласът на Витари беше пропит с ирония. — И неговата кралица, разбира се.

— Терез, Бижуто на Талинс. Свети ярко, нали?

— Дъщерята на Орсо — процеди през зъби Монца. — Сестра на Арио и Фоскар. Кралица на Съюза и адски гадна кучка.

Макар кралят да беше чужденец и на амбициите на Съюза да се гледаше с подозрение въпреки че кралицата беше дъщеря на Орсо, тълпата го приветстваше по-бурно, отколкото собствения си канцлер.

„Хората предпочитат лидер, който изглежда велик, пред такъв, който наистина е“, пишеше Баяловелд.

— Не бих казал, че е най-неутралният посредник. — Коска замислено изду бузи. — Толкова тясно е свързан с Орсо и тайфата му, че и лъч светлина не може да мине между тях. Съпруг и зет на Талинс?

— Без съмнение смята, че е над такива дребни предразсъдъци. — Монца сви устни, докато наблюдаваше преминаващата кралска двойка. Все едно бяха излезли от страниците на древна приказка и попаднали в този мизерен град по погрешка. Само им трябваха крила на конете, за да е завършено. Цяло чудо как не се бяха сетили да залепят някакви. Терез носеше огромна огърлица, която блестеше толкова ярко, че чак бе болезнено да я гледаш.

Витари поклати глава.

— Колко бижута могат да натрупат на една жена?

— Още малко и ще погребат кучката — изръмжа Монца. В сравнение със скъпоценностите на кралицата пръстенът, подарък от Бена, изглеждаше като детска дрънкулка.

— Завистта е ужасно нещо, дами. — Коска сръга Дружелюбния в ребрата. — Мен си ми харесва, а, приятел? — Затворникът не отговори. Коска опита с Тръпката. — А?

Севернякът погледна към Монца, а след това настрани.

— Не ме привлича.

— Хубавци! Не съм срещал толкова хладнокръвни бойци. Може и да не съм във форма, но поне нямам толкова скръбно лице. Все още се трогвам, като видя млади влюбени.

Монца се съмняваше в любовта на кралското семейство, без значение колко се усмихваха един на друг.

— Преди години, докато тя още беше кралица само в главата си, Бена сключи облог, че ще преспи с нея.

Коска повдигна вежда.

— Доколкото помня, брат ти обичаше да хвърля семето си навсякъде. Какво стана?

— Оказа се, че не е нейният тип. — Всъщност Терез беше много по-заинтересувана от Монца, отколкото от Бена.

Зад кралската двойка се точеше антураж, по-голям от цялата Лига на Осемте. Стотина придворни дами, отрупани с бижута. Лордове от Мидърланд, Англанд и Старикланд, с кожи и златни вериги около вратовете. Войници с прашни брони от копитата на предните. Всеки се давеше в прахта на по-добрите. Грозната истина на могъществото.

— Кралят на Съюза, а? — Тръпката се подсмихна, загледан в отминаващата двойка. — Това ли е най-могъщият човек в Кръга на света?

— Това е фасадата — изсумтя Витари. — Всеки коленичи пред някого. Май не разбираш много от политика?

— От какво?

— Лъжи. Сакатия управлява Съюза. Момчето в златно е само маска.

Коска въздъхна.

— Ако изглеждах като Сакатия, и аз щях да нося маска…

Възбудата от преминаването на краля отмина и настана тишина. Достатъчно дълбока, че Монца да чуе приближаването на украсената карета. От всяка страна маршируваха по няколко десетки навъсени стражи. Оръжията им не бяха толкова лъскави като на войниците от Съюза, но пък изглеждаха по-употребявани. Следваше тълпа добре облечени безполезни контета.

Монца стисна десния си юмрук и костите запукаха. Болката пропълзя по кокалчетата, китката, ръката и рамото и тя усети, че се усмихва мрачно.

— Ето ги — каза Коска.

Арио стоеше отдясно, заобиколен от възглавници, клатеше се в такт с движението и бе докарал обичайното си отпуснато изражение. Пребледнелият Фоскар седеше до него и се оглеждаше трескаво при всеки шум. Самодоволният котарак и боязливото пале.

Гоба беше никой. Мотис беше прост банкер. Орсо почти нямаше да забележи новите лица, които ги заместваха. Но Арио и Фоскар му бяха синове. Негова плът. Неговото бъдеще. Ако успееше да ги убие, щеше да е почти като да забие меч в корема на Орсо. Усмихна се, като си го представи как научава новината.