Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Времето се разтегна под акомпанимента на некадърните музиканти на двора. Нямаше следа от движение, ако не се брояха леко мърдащите стражи. Морвийр бавно поклати глава. В този случай, както и в много други, явно нямаше значение кой момент ще избере. Пое си дъх, вдигна тръбичката и се прицели в по-далечния от двамата…

Вратата на стаята на Арио се отвори шумно. Двете жени се измъкнаха, едната още дооправяше полата си. Морвийр затаи дъх с издути бузи. Жените затвориха вратата и се отдалечиха. Единият страж каза нещо и се засмя. Морвийр изстреля стреличката, чу се леко изсъскване и смехът секна.

— Ах! — Стражът се хвана за главата.

— Какво?

— Не знам… Нещо ме ужили.

— Ужили ли? Че как… — Беше ред на другия да се хване за главата. — Проклятие!

Първият беше намерил стреличката в косата си и я разглеждаше.

— Игла. — Посегна несръчно към меча си, подпря се на стената и се свлече. — Усещам…

Вторият направи една крачка, вдигна ръка и падна по лице.

Морвийр си позволи да кимне със задоволство и пропълзя до Дей, която се бе навела над две от дупките с тръбичка в ръка.

— Справи ли се?

— Разбира се. — Тя отхапа от кифлата в другата си ръка. Морвийр видя, че двамата стражи пред вратата на Арио лежат неподвижно.

— Чудесна работа, скъпа. Уви, това е единствената работа, която ни повериха. — Той започна да прибира екипировката.

— Няма ли да останем да видим какво ще стане?

— Не виждам причина. Най-доброто, на което може да се надяваме, е да умрат хора, а това съм го виждал. Често. Повярвай ми. Всяка смърт си прилича. Носиш ли въжето?

— Разбира се.

— Никога не е късно да подсигурим бягството.

— Винаги предпазливостта на първо място.

— Точно така.

Дей извади въжето от торбата и върза единия край за здрава греда. Вдигна крак и изрита малкото прозорче от рамката му. Морвийр чу плясъка в канала зад сградата.

— Добра работа. Какво щях да правя без теб?

— Умри! — Сивокосия се втурна напред, вдигнал бухалката над главата си. Тръпката изпъшка заедно с тълпата и едва успя да отскочи. Сграбчи едрия мъж в тромава прегръдка и двамата залитнаха към края на кръга.

— Какво ти става, по дяволите? — изсъска Тръпката в ухото му.

— Отмъщавам! — Сивокосия го ритна с коляно отстрани и го отърси от себе си.

Тръпката залитна, но успя да запази равновесие. Напъваше се да си спомни с какво го е обидил.

— Отмъщаваш ли? За какво бе, откачено копеле?

— За Уфрит! — Мъжът финтира с крак и Тръпката отскочи назад и надникна над ръба на щита си.

— А? Че там никой не беше убит!

— Сигурен ли си?

— Само двама на пристана, но…

— Брат ми! Не повече от четиринайсетгодишен!

— Не бях аз, лайно! Черния Дау го направи!

— Черния Дау не е тук, а аз се заклех на майка ми, че ще отмъстя. Ти си участвал, така че ще го отнесеш, шибаняко!

Зяпачите се радваха и викаха, жадни за кръв, като при истински двубой.

Отмъщение значи. Наистина двуостро оръжие. Никога не знаеш кога ще те пореже. Тръпката се изправи с окървавено от падането лице и се замисли колко нечестно е всичко. Опитваше се да постъпва правилно, точно както повтаряше брат му. Беше опитал да е по-добър човек. Нали? Ето докъде водеха добрите намерения. Право в лайната.

— Аз само… опитвах да правя най-доброто! — извика той на северняшки.

Сивокосия се изплю през маската си.

— И брат ми също! — И атакува, размахал бухалката.

Тръпката приклекна, вдигна щита си нагоре и го удари с ръба по челюстта. Великанът залитна назад и изплю кръв.

Тръпката все още имаше гордост. Поне това си беше запазил. Проклет да беше, ако оставеше някакво едро копеле да го върне в калта, защото не можеше да различи добрите от лошите хора. Усети как гневът напира в гърлото му, както се случваше в Севера, когато се вихреше в разгара на битката.

— Отмъщение ли? — изкрещя той. — Сега ще ти покажа аз отмъщение!

Тръпката пое удар с щита и залитна и Коска се намръщи. Мъжът изръмжа нещо гневно на северняшки и замахна с меча, като пропусна Сивокосия само на пръст. Обратният му замах щеше да помете половината зяпачи от нея страна и те се размърдаха нервно.

— Страхотно! — извика някой. — Почти като наистина! Трябва да ги наема за сватбата на дъщеря ми…

Наистина, северняците изнасяха добро представление. Твърде добро. Обикаляха се, без да откъсват очи един от друг, и от време на време единият замахваше с крак или оръжие. Гневната, съсредоточена предпазливост на мъже, които знаят, че всяко подхлъзване може да донесе смърт. Косата на Тръпката беше полепнала от кръв по дясната страна на черепа му. Сивокосия имаше широко одраскване по кожената броня и рана на брадичката от ръба на щита.