Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Стига си се дърпал де!

Над лицето му падна сянка, а рамото му застърга в камък. Пипнешком се хвана за някаква метална халка и успя да се задържи над повърхността, докато се мъчеше да изкашля водата от дробовете си. Монца се притискаше към него и го държеше здраво. Учестеното им дишане се сливаше в едно и заедно с плисъка на водата отекваше под арката на моста.

Можеше да види задната страна на Къщата за удоволствия „Кардоти“. Пожарът бушуваше с пълна сила, пламъците пращяха и пукаха, хвърляха искри, пепел и облаци дим. Светлината се отразяваше във водата и по половината бледо лице на Монца. Червено, оранжево и жълто — цветовете на пожара.

— Мамка му — изсъска той и потръпна от студ, от умора след битката и от угризения за стореното в целия хаос. Усети как в очите му напират сълзи. Не можеше да не заплаче. Започна да се тресе и да подсмърча, едва успяваше да не изпусне халката. — Мамка му… мамка му…

— Шшшшт. — Ръката на Монца се притисна към устата му. Над тях се чуха забързани стъпки и викове. Двамата потрепериха и се притиснаха към влажната зидария. — Шшшшт. — Преди няколко часа беше готов на всичко, за да се притисне така към нея. В момента обаче не му беше до това.

— Какво стана? — прошепна тя.

Тръпката дори не можеше да я погледне.

— Нямам представа.

Известният наемник Никомо Коска се спотайваше в сенките и наблюдаваше склада. Всичко изглеждаше спокойно, а иззад затворените капаци не идваше светлина. Нямаше отмъстителна тълпа, нито напиращи стражи. Инстинктите му казваха просто да изчезне в нощта и да зареже Монцаро Муркато и откачения й стремеж към отмъщение. Само че му трябваха пари, а инстинктите му не струваха и колкото купчина лайна. Той се притисна към входа, защото някаква жена с маска притича с кикот по уличката, държеше полите си с ръце. Някакъв мъж подтичваше зад нея.

— Върни се! Целуни ме, кучко! — Стъпките им заглъхнаха.

Коска закрачи по улицата, сякаш я притежаваше, зави по страничната и се притисна към стената на склада. Промъкна се до задната врата. Изтегли острието от бастуна си с леко стържене и металът проблесна в нощта. Завъртя дръжката и отвори вратата. Направи крачка в тъмното.

— Дотук. — До врата му се допря острие. Коска отвори длан и пусна оръжието си на дъските.

— Предавам се.

— Коска, ти ли си? — Острието се махна. Витари се спотайваше в сенките зад вратата.

— Шило, преоблякла си се! По̀ ми допадаше в дрехите от „Кардоти“. Бяха по-… женствени.

— Ха. — Тя мина покрай него и влезе в тъмното помещение. — Това бельо си беше истинско мъчение.

— Тогава ще трябва да се огранича до фантазиите си.

— Какво стана в „Кардоти“?

— Какво стана ли? — Коска се наведе и вдигна оръжието си с два пръста. — Мисля, че „кървава баня“ добре описва нещата. След това избухна пожар. Признавам… че побързах да се изнеса. — Беше отвратен от себе си, че бе побягнал, спасявайки безполезната си кожа. Но пък навиците от цял живот, при това опропастен като неговия, отмираха трудно. — Защо ти не ми кажеш какво се случи?

— Дойде кралят.

— Какво? — Коска се сети за мъжа в бяло с маската, изобразяваща слънце. Мъжът, който хич не приличаше на Фоскар. — Аха. Това обяснява телохранителите.

— Какво стана с музикантите?

— В преразход са. Никой от тях ли не се е появил още?

Витари поклати глава.

— Не.

— Тогава бих предположил, че повечето, а може би всички, са избити. Както често се случва с наемниците. Лесно се наемат, лесно се освобождават и никой не тъжи за тях.

Дружелюбния стоеше до тъмната маса и търкаляше нежно заровете си на светлината на една лампа. До него лъщеше тежък и застрашително изглеждащ сатър.

Коска се приближи и посочи заровете.

— Три и четири, а?

— Три и четири.

— Седем. Съвсем обикновен резултат.

— Среден.

— Може ли?

Дружелюбния го изгледа остро.

— Да.

Коска все заровете и ги търкулна.

— Шест. Ти печелиш.

— Това ми е проблемът.

— Наистина ли? А моят е, че губя. Какво стана. Имаше ли проблеми в игралната зала?

— Малко.

По врата на затворника имаше, засъхнала кръв, черна на светлината на лампата.

— Имаш нещо… ето там — каза Коска.

Дружелюбния се избърса и погледна червено-кафявите си пръсти с емоционалността на умивалник.

— Кръв.

— Да. Доста кръв се проля тази вечер. — Сега, когато беше в относителна безопасност, тръпката отшумяваше и старите съжаления се завръщаха. Ръцете му пак трепереха. Питие, питие, питие. Направи няколко крачки в склада.