Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Да приемем ли, че не си толкова доволна от тазвечерното начинание? — попита Морвийр.

— Спипахме Арио. Можеше да е и по-зле. Трябват ми сухи дрехи. Напускаме Сипани веднага. — Тя закуцука по стълбите, влачейки поли по праха, и изблъска Морвийр с рамо. Тръпката затвори вратата и се облегна на нея.

— Коравосърдечна кучка — измърмори Витари.

Коска захапа устната си.

— Винаги съм казвал, че дяволите са се вселили в нея. А всъщност брат й беше наистина безсърдечният.

— Ха! — подметна Витари. — Това май беше комплимент.

Монца успя да затвори вратата и да направи няколко крачки в стаята, преди вътрешностите й да се свият, сякаш я бяха ударили в корема. Едва си поемаше дъх, горчивата слюнка се стичаше от устата й към дъсчения под.

Потръпна и опита да се измъкне от курвенските дрехи. Плътта й настръхваше от допира им, а стомахът й се повдигаше от гнилата миризма на канала. Изтръпналите й пръсти се засуетиха с копчетата, закопчалките и кукичките. Разкъса влажните парцали с пъшкане и се измъкна от тях.

Зърна отражението си в огледалото на светлината на единствената лампа. Прегърбена като просяк, трепереща като пияница, с червени белези по бялата кожа, с мокра разчорлена коса. Удавница. На крака.

„Ти си сън. Видение. Самата Богиня на войната!“

Преви се от нов спазъм, отиде до раклата и започна да вади чисти дрехи с треперещи ръце. Попадна на една от ризите на Бена. Хвана ръкавите и я разгъна. За момент сякаш ръцете му бяха около нея. Максималното, което можеше да получи сега. Облече я. Ново прилошаване я накара да се наведе и да изплюе жлъчка. След като премина, обу панталоните, запаса ризата на Бена и се наведе да обуе и ботушите, като се мръщеше на болката в краката.

Наплиска се със студена вода от умивалника и опита да измие остатъците от грима, кръвта и сополите от косата и лицето си.

— Монца! — чу се гласът на Коска. — Имаме изтъкнат гост. Гостенка по-точно.

Тя нахлузи кожената ръкавица на осакатената си ръка и се намръщи, докато наместваше изкривените пръсти. Пое дълбоко дъх, извади калвеса под матрака на леглото и го окачи на колана си. Това я накара да се почувства по-добре. Отвори вратата.

Карлот дан Айдър стоеше в средата на склада. Златната бродерия на червеното й палто проблясваше, докато гледаше как Монца слиза по стълбите, опитвайки се да не куца. Коска вървеше зад нея.

— Какво стана, по дяволите? „Кардоти“ още гори! В града има безредици!

— Какво стана ли? — извика Монца. — Защо ти не ми кажеш? Негово шибано величество беше заел мястото на Фоскар!

— Фоскар казал, че го боли глава. Затова Арио взел зет си.

— Който пък водеше дузина Рицари на Тялото — каза Коска. — Личните телохранители на краля. Както и много повече гости, отколкото очаквахме. Резултатите не бяха добри. За никого.

— А… Арио? — заекна Айдър с пребледняло лице.

Монца я погледна в очите.

— Мъртъв.

— А кралят? — Тя почти зашепна.

— Жив. Поне когато го оставих. Но пък след това сградата се запали. Може би са го измъкнали.

Айдър погледна към пода.

— Надявах се, че ще се провалите.

— Нямаш късмет.

— Сега ще има последствия. Като направиш нещо такова, винаги има. Някои очаквани, други не. — Тя протегна ръка. — Противоотровата.

— Няма.

— Но аз изпълних моята част!

— Няма отрова. Просто убождане с обикновена игла. Свободна си.

Айдър се засмя отчаяно.

— Свободна? Орсо няма да спре, докато не нахрани кучетата си с мен! Може би мога да се измъкна от него, но не и от Сакатия. Предадох го и изложих безценния му крал на опасност. Няма да ми прости. Той никога не прощава. Доволна ли си сега?

— Говориш, сякаш има избор. Или Орсо и останалите умират, или аз. Няма среден път. — Монца сви рамене и се обърна. — По-добре изчезвай.

— Изпратих писмо.

Монца се извъртя към нея.

— Писмо ли?

— Да. Днес. На Великия херцог Орсо. Написах го под въздействието на емоции, така че не съм сигурна какво точно гласеше. Но споменах името Шило Витари. И Никомо Коска.

Коска махна пренебрежително с ръка.

— Винаги съм имал множество могъщи врагове. Смятам, че това е достойно за гордост. Изброяването им е чудесна тема за разговор на вечеря.

Айдър обърна усмивката си от стария наемник към Монца.

— Тези две имена, както и Муркато.

Монца се намръщи.

— Муркато?

— За колко глупава ме смяташ? Знам коя си, а сега и Орсо знае. Това, че си жива, че си убила сина му и си имаш помощници. Малко отмъщение, но най-доброто, което успях да постигна.