Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Значи посичането на жена в бардак, по погрешка, беше убийство, а умишленото клане на мъже в битка беше благородно? Нещо, с което да се гордееш и да измисляш песни за прослава? Едно време, около огньовете в студения Север, това изглеждаше просто и очевидно. Но Тръпката вече не виждаше разлика. Не че беше объркан. Напротив, беше взел да разбира по-ясно. Като почнеш да убиваш, няма точен момент, в който да спреш и това да значи нещо.

— Май са те налегнали мрачни мисли, приятелю — каза Коска.

— Не мисля, че е време за шеги.

Наемникът се засмя.

— Старият ми ментор Сазине каза веднъж, че човек трябва да се смее, докато е жив, защото след това определено ще му е трудно.

— Така ли? И какво стана с него?

— Умря от инфекция в рамото.

— Кофти смърт.

— Е, ако животът е шега, определено е черна.

— Тогава по-добре не се смей, в случай че шегата излезе за твоя сметка.

— Или пък си промени чувството за хумор.

— Човек трябва да е доста извратен, за да се засмее на това.

Коска почеса врата си и погледна към тъмните стени на Визерин, които се извисяваха в дъжда.

— Признавам, че и на мен ми убягва смешната страна.

По светлините още отдалече личеше, че около портата има голяма блъсканица, а отблизо нещата не ставаха по-добри. Разминаваха се с хора — старци, младежи, жени, мъкнещи деца, натоварени мулета, колички, скърцащи през лепкавата кал. Хората излизаха от изнервената тълпа, но малцина влизаха вътре. Страхът тежеше във въздуха и със сгъстяването на тълпата ставаше все по-лошо.

Тръпката се смъкна от коня, разтъпка крака и се увери, че мечът му излиза лесно от ножницата.

— Добре. — Косата на Монца беше полепнала по намръщеното й лице под качулката. — Ще ни вкарам.

— Абсолютно ли си убедена, че трябва да влезем? — обади се Морвийр.

Тя го изгледа продължително.

— Армията на Орсо е на не повече от два дни зад нас. Това означава Ганмарк. Може би и Верния Карпи, с Хилядата меча. Където са те, там трябва да сме и ние.

— Щом казваш. Ти си работодателят. Но мой дълг е да отбележа, че може би си прекалено решителна. Сигурно можем да изработим по-малко рисков план от това да се заклещим в град, обсаден от вражески войски.

— Няма полза да чакаме тук.

— Няма полза, ако изгинем всички. План, който не може да се съобрази с обстоятелствата, не… — Монца се обърна, пред той да приключи, и започна да разбутва тълпата към портите. — Жени — изсъска Морвийр през стиснатите си зъби.

— Какво толкова са ти направили жените? — изръмжа Витари.

— Като изключим присъстващите, имат лошия навик да мислят със сърцето си, а не с главата.

— При парите, които плаща, може да мисли и със задника си, ако ще.

— Да умреш богат си е пак смърт.

— По-добре е, отколкото да умреш беден — обади се Тръпката.

След малко неколцина стражи започнаха да разбутва тълпата с копия и да разчистват калния път към портата. След тях се появи намръщен офицер. Монца вървеше зад рамото му. Несъмнено беше посяла няколко монети и сега събираше жътвата.

— Вие шестимата, с каруцата. — Офицерът посочи Тръпката и останалите. — Влизате. Само вие шестимата.

Хората около портата замърмориха гневно. Някой ритна каруцата.

— Майната ви! Това не е редно! Цял живот плащам данъци на Салиер и сега ще ме зарежат отвън? — Някой сграбчи ръката на Тръпката, с която водеше коня си. Фермер, доколкото можеше да се види на светлината на факлите в дъжда. По-отчаян от останалите. — Защо пускате тези копелета? Ами моето семейство?

Тръпката стовари юмрук в лицето му. Сграбчи го, докато падаше, и го удари пак, събори го в канавката. Мъжът се опита да се изправи. Кръвта по лицето му изглеждаше черна. Като почнеш нещо, по-добре да го свършиш. Малко насилие може да ти спести доста неприятности в дългосрочен аспект. Такава беше философията на Черния Дау. Затова Тръпката пристъпи напред, изрита мъжа в гърдите и пак го събори в калта.

— По-добре кротувайте. — Огледа ги: петима-шестима намръщени мъже, жена с две деца в краката. Младеж, който се взираше в него, приклекнал, сякаш се готвеше да му скочи. Може би син на фермера. — С това си вадя хляба, момче. И ти ли искаш да се овъргаляш?

Младежът поклати глава. Тръпката хвана юздите на коня си, цъкна с език и го поведе към портата. Без да бърза. Готов, в случай че някой реши да се пробва. Но хората предпочетоха да се развикат как така тях ги пускали вътре, а останалите вълци ги яли. Това, че на някого му бяха избили зъбите, не беше съществено. Тези, които не бяха виждали подобно нещо, знаеха, че скоро ще стане по-лошо, и се интересуваха само как да не го отнесат. Тръпката тръгна след останалите към арката и дългия тъмен тунел, като духаше охлузените си кокалчета.