Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Опита да си спомни какво му каза Кучето в Адуа, преди сякаш стотици години. За това как всяко кръвопролитие докарвало ново и не било късно да стане по-добър човек. Не беше късно да стане добър. Руд Три дървета определено беше добър. Цял живот се придържаше към старите обичаи. Никога не поемаше по лесния път, ако знаеше, че е грешен. Тръпката се гордееше, че се е бил под негово командване. Но в крайна сметка какво беше спечелил Три дървета от това? Няколко тъжни споменавания около огъня. Тежък живот и накрая обратно в калта. Обратно, Черния Дау беше едно от най-долните копелета. Човек, който не се изправяше пред противник, ако можеше да го наръга в гръб. Палеше села, без да се замисля, и престъпяше клетвите си. Милостив като чумата и със съвест колкото пича въшка. А сега седеше на трона в Скарлинг. Половината Север беше в краката му, а другата половина трепереше от името му.

Измъкнаха се от тунела и навлязоха в града. Водата се изливаше от счупените улуци на паветата. Мокра процесия от мъже, жени, деца, мулета и каруци чакаше да се измъкне навън. Тръпката вдигна глава и присви очи срещу дъжда. Минаваха покрай голяма кула, извисяваща се в нощта. Сигурно беше три пъти по-висока от най-високата сграда в Карлеон, а дори не беше най-голямата наоколо.

Хвърли кос поглед към Монца, както беше свикнал. Беше намръщена, както обикновено. Светлината на отминаващите факли пробягваше по коравото й лице. Беше се прицелила в нещо и правеше всичко, за да го постигне. Майната й на съвестта и последствията. Първо отмъщението, въпросите после.

Осмука зъбите си и се изплю. Колкото повече я гледаше, толкова по̀ се убеждаваше, че е права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не даваше награди за добро държане. Нито тук, нито в Севера, нито никъде. Ако искаш нещо, трябва да си го вземеш и тези, които грабеха най-много, бяха най-велики. Щеше да е по-добре, ако животът беше устроен по друг начин.

Но не беше.

Монца беше схваната и я болеше, както винаги. Беше ядосана и уморена, както винаги. Имаше нужда от лула, повече от всичко. И за да бъде всичко още по-лошо, беше мокра, натъртена от язденето и измръзнала.

Помнеше Визерин като красиво място, с блестящи стъкла, изящни сгради, добра храна, смях и свобода. При последната си визита беше в рядко добро настроение. Вярно, тогава бе краят на лятото, а не хладна пролет и беше само с Бена, без да й се налага да убива четирима мъже.

Сега градът изглеждаше доста различен от приятните й спомени.

Капаците на прозорците бяха затворени и светлината едва се процеждаше навън. Малките стъклени фигури в ниши над вратите проблясваха едва-едва. Домашни духове, традиция от миналото, отпреди Новата империя. Сложени там да носят успех и благополучие и да гонят злото. Монца се чудеше каква ще е ползата от тези стъкълца, когато армията на Орсо почне да опустошава града. Не голяма. Улиците бяха изпълнени със страх. Заплахата беше толкова осезаема, че направо полепваше по влажната й кожа и я караше да настръхва.

Не че Визерин не беше пълен с народ. Някои тичаха към портите или пристанището. Мъже и жени, помъкнали всичко, което могат, на гръб. Старците кретаха зад тях. Каруци, натоварени с чували, сандъци, дюшеци и всякакви безполезни вехтории, които неизменно щяха да бъдат захвърлени по пътя. В подобни ситуации беше загуба на време и усилия да опиташ да спасиш нещо друго освен живота си.

Ако избереш да побегнеш, най-добре да бягаш бързо.

Имаше и мнозина, които бяха избрали да избягат в града, но за тяхно разочарование, това се оказваше задънен изход. Те се трупаха по улиците. Сгушени на праговете, притиснати под одеяла срещу дъжда. Бяха се струпали на един празен пазар и се присвиха, когато мина колона войници с мокри, блестящи на светлината на факлите брони. В мрака отекваха звуци. Чупене на стъкла и пращене на дъски. Гневни и боязливи викове. От време на време истински писъци.

Вероятно някои от местните бяха започнали грабежите. Уреждаха стари сметки или отмъкваха неща, за които завиждаха отдавна, докато усилията на могъщите бяха съсредоточени върху собственото им оцеляване. Един от редките моменти, когато човек можеше да се сдобие с нещо без пари. Щеше да се случва все по-често, докато армията на Орсо настъпваше към града.

Устоите на цивилизацията започваха да се разпадат.

Монца знаеше, че наблюдават веселата й дружина, докато яздеха бавно по улиците. Боязливи очи, подозрителни очи и от онези, които опитваха да преценят дали си струва да ги ограбят. Държеше юздите с дясната ръка, въпреки всички болки, за да може лявата да стои на дръжката на меча. Единственият закон във Визерин беше на върха на острието. А врагът дори още не беше пристигнал.