Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Кои сте вие? — попита Коска.

— Ние сме оркестър — каза най-близкият.

— Е, нямате ли си име?

Те се спогледаха.

— Не. Трябва ли?

— Кажете тогава вашите имена и каква е специалността ви, като музикант и боец.

— Аз съм Солтер. Барабан и боздуган. — Мъжът отметна мръсното си палто, за да покаже металната дръжка. — Трябва да призная, че по̀ ме бива с боздугана.

— Морк — каза следващият в редицата. — Гайда и сабя.

— Олопин. Рог и чук.

— И аз съм Олопин. — Мъжът посочи другаря си. — Братя сме. Гъдулка и ножове. — Измъкна два ножа от ръкавите и ги завъртя около пръстите си.

Последният можеше да кандидатства за най-чупения нос в пребогатата кариера на Тръпката.

— Гурпи. Лютня и лютня.

— Биеш се с лютня? — уточни Коска.

— Направо ги фраскам с нея. — Мъжът замахна странично, ухили се и се видяха изгнилите му зъби. — Вътре има скрита брадва.

— Ух. Засвирете тогава, приятели. И нещо по-живо!

Тръпката не разбираше много от музика, но дори той можеше да познае, че не струват. Барабанът избързваше. Гайдата пищеше без никаква мелодия, а лютнята беше разстроена, може би заради желязото вътре. Но Коска кимаше със затворени очи, сякаш не беше чувал по-хубава музика.

— Леле, колко талантлива група сте! — извика той. — Наети сте за въпросната вечер. По четирийсет монети на човек.

— Четирийсет монети? — опули се барабанистът.

— Плащането е накрая. Но работата ще е тежка. Несъмнено ще се наложи да се биете, а може да трябва и да свирите. Трябва да е фатално представление за враговете ни. Готови ли сте за такова нещо?

— При четирийсет монети на човек? — Вече всичките се хилеха. — Разбира се, сър! За такава сума ще сме безстрашни.

— Браво. Знаем къде да ви намерим.

Докато оркестърът излизаше, Витари се протегна и каза:

— Ама че грозни копелета.

— Това е предимството на маскения бал — прошепна Коска. — Като ги костюмираме, никой няма да усети.

Тръпката не беше очарован от идеята да повери живота си на тези негодници.

— Няма ли да забележат колко лошо свирят?

— Хората не ходят в „Кардоти“ заради музиката — изсумтя Коска.

— Не трябваше ли да проверим как се бият?

— Ако се бият така, както свирят, нямаме проблеми.

— Свирят като лайна.

— Свирят като побъркани. Ако имаме късмет, ще се бият по същия начин.

— Това не е…

— Не мислех, че ще си от мрънкащите. — Коска изгледа Тръпката над дългия си нос. — Трябва да се отпуснеш малко, приятелю. Всички достойни победи се извоюват с енергичност и жизненост.

— С к’во?

— С безгрижие — обясни Витари.

— Точно — допълни Коска. — И сграбчване на момента.

— А ти какво мислиш? — Тръпката се обърна към Витари. — Енергичност и к’во беше…

— Ако всичко е както трябва, ще отделим Арио и Фоскар от останалите и… — Тя щракна с пръсти. — Няма да е важно кой свири на лютня. Нямаме време. След четири дена благородните лидери на Стирия ще се съберат на конференция. В идеалния свят щях да открия по-добри мъже. Но светът не е идеален.

Коска въздъхна тежко.

— Определено не е. Но нека не се отчайваме. Само за момент намерихме петима мъже! Сега, няма да е зле да ударим по едно вино и да продължаваме…

— Без вино — изръмжа Витари.

— Ама човек дори не може да си накваси гърлото! — Старият наемник се наведе по-близко и Тръпката можеше да различи червените жилки по бузата му. — Животът е море от тъга, приятел. Следващият!

Следващият беше толкова едър, че едва мина през вратата. Малко по-висок от Тръпката, но много по-широк. С гъста брада и сива коса, въпреки че не беше стар. Тежките му ръце се търкаха една с друга, докато приближаваше към масата. Сякаш почти се срамуваше от огромните си размери. Дъските скърцаха жално под тежките му стъпки.

Коска подсвирна.

— Леле, че е голям!

— Открих го в една таверна на Първи канал — обясни Витари. — Мъртвопиян, но ги беше страх да го мръднат. Почти не говори стирийски.

Коска се обърна към Тръпката.

— Защо ти не се разбереш с този? Братството на Севера, а?

Тръпката знаеше, че в северния студ няма много място за топли чувства, но си струваше да опита. От толкова време не беше говорил на родния си език, че думите имаха странен привкус.

— Как се казваш, приятел?

Мъжът беше изненадан да чуе северняшки.

— Сивокосия. — Посочи косата си. — Винаги е била с този цвят.

— Какво те доведе по тези земи?

— Търся работа.

— Каква работа?

— Каквото има.

— Дори да е кървава?

— Естествено. Ти северняк ли си?