Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Коска се усмихна тъжно.

— В нашата работа човек трябва да се гордее с враговете си. Ако трябва да се поучим от опита си, то най-добре да наблюдаваме приятелите си. Поздравления за готвача. — Хвърли вилицата в купата и излезе от кухнята по почти права линия. Монца се намръщи на киселите лица около масата.

„Не се страхувай никога от враговете, но се бой винаги от приятелите“, беше написал Вертурио.

Складът беше като ветровита пещера. Студената светлина се провираше през процепите на капаците и осветяваше прашните дъски, празните сандъци в ъгъла и старата маса. Тръпката се настани на един паянтов стол; усещаше дръжката на ножа, който му бе подарила Монца, на прасеца си. Остро напомняне за какво всъщност е нает. Тук животът беше много по-мрачен и опасен, отколкото у дома. Колкото до това да бъде по-добър, май вървеше в обратна посока с всеки изминал ден.

Защо по дяволите беше още тук? Защото искаше Монца? Трябваше да го признае. Фактът, че тя се отнасяше хладно с него след Уестпорт, само засилваше желанието му. Защото искаше парите й? И това. Парите бяха хубаво нещо. Защото му трябваше работа? Трябваше му. Защото беше добър в работата. Беше.

Защото й се наслаждаваше?

Тръпката се намръщи. Почваше да мисли, че някои хора просто не са способни да правят добро и че той май е от тях. С всеки изминал ден се питаше дали това да бъде по-добър си струва усилието.

Изтропването на вратата го откъсна от мислите му. Коска се смъкна по скърцащото стълбище, водещо към спалните помещения, и почеса обрива на врата си.

— Добро утро.

Старият наемник се прозя.

— Така изглежда. Не помня откога не съм ставал сутрин. Хубава риза.

Тръпката се намръщи към ръкава. Тъмна коприна с лъскави костени копчета и натруфени маншети. Доста по-претенциозна, отколкото му допадаше, но Монца я харесваше.

— Щом казваш.

— И аз си падах по лъскави дрешки. — Коска се стовари в съседния паянтов стол. — Както и братът на Монца. Доколкото помня, имаше подобна риза.

Тръпката не беше сигурен какво намеква дъртото копеле, но определено не му харесваше.

— И?

— Разправяла ли ти е за брат си? — Коска имаше тънка усмивчица, сякаш знаеше нещо повече от Тръпката.

— Каза, че е мъртъв.

— И аз така чух.

— И не е никак щастлива от това.

— Определено.

— Трябва ли да зная нещо друго?

— Всички трябва да знаем много неща. Но все пак ще го оставя на нея.

— Къде е тя? — попита Тръпката. Търпението му се изчерпваше.

— Монца ли?

— Кой друг?

— Не иска да се показва пред хора, освен ако не е наложително. Не се притеснявай. Наемал съм бойци из целия Кръг на света. А и повече от достатъчно изпълнители. Имаш ли нещо против аз да ръководя процедурата?

Тръпката имаше много против. Беше съвсем очевидно, че от доста време Коска ръководи само бутилката. Бащата на Тръпката се пропи, след като Кървавия Девет уби брат му и набучи главата му на пика. След това дойдоха пристъпите и треперенето. Спря да взема добри решения, загуби уважението на хората и умря, оставяйки на Тръпката само горчиви спомени.

— Не вярвам на пияници — изръмжа той, зарязал деликатността. — Човек посяга към шишето, след това става слаб и накрая откача.

Коска поклати глава.

— Обратното е. Човек откача, след това става слаб и накрая посяга към бутилката. Тя е само симптом, а не причина. Но въпреки че съм трогнат от твоята загриженост, не е нужно да се притесняваш. Днес съм много по-стабилен! — Той разпери ръце над масата. Наистина не се клатеха толкова бясно. Само потръпваха леко. — Ще си върна формата, преди да се усетите.

— Нямам търпение. — Витари се появи от кухнята със скръстени ръце.

— Както и всички ние, Шило! — Коска шляпна Тръпката по ръката. — Но стига сме говорили за мен! Какви престъпници, отрепки, главорези и друга измет си изровила от задните улички на Сипани? Какви бойци изпълнители? Музиканти, които убиват? Смъртоносни танцьори? Певци с мечове? Жонгльори, които…

— Трепят? — предложи Тръпката.

Коска се усмихна още по-широко.

— Безцеремонен, но право в целта.

— Безцеремонен?

— Прям. — Витари се настани в последния стол и разгъна на масата един лист.

— Открих един оркестър близо до пристанището. Според мен изкарват повече като обират минувачите, отколкото като свирят.

— Главорези, а? Точно каквито ни трябват. — Коска изпъна врата си като наперен петел. — Влезте!

През вратата се вмъкнаха петима мъже. Щяха да минат за непрокопсаници дори в родината на Тръпката. Мръсни коси. Лица с белези от шарка. Парцаливи дрехи. Оглеждаха се подозрително, а мърлявите им ръце стискаха очукани инструменти. Наредиха се пред масата. Единият се почеса по чатала, а друг си бъркаше в ноздрата с палката от барабана.